— Съжалявам да го чуя. Как по-точно?
— Прекалено е слаб. Не се грижи за себе си. Изобщо.
— Значи не му достигат силите?
— Бих казала, че да. Непрекъснато е потиснат и унил.
— Значи не би искал да изминава твърде дълго разстояние пеша, нали така? Да кажем, максимум три пресечки. Правилен ли е този извод?
— Не мога да ви кажа.
— В радиус от три пресечки около нас има общо трийсет и шест квадрата с дължина на страната от една пресечка. Това е повече от площта на град Милуоки. Няма да ми кажете нищо конкретно.
— Добре, да, идва пеша на работа и, да, разстоянието не е голямо. Но това е всичко. Не мога да ви кажа нищо друго за него.
— А как е първото му име? Можете ли да ни кажете поне това?
— Питър. Казва се Питър Маккан.
— А съпругата му? От колко време е вдовец?
— Мисля, че е било отдавна.
— Как се казва синът му?
— Мисля, че се казва Майкъл. Майкъл Маккан.
— Има ли някакъв проблем с Майкъл?
— Не сме говорили за проблеми.
— Но може би вие сама сте се досетили за нещо подобно.
— Ако ви кажа, ще предам доверието му.
— Не и в случай, че не ви е казал нищо по този въпрос. Ако ни кажете, ще споделите собствените си изводи. Нищо повече. Разликата е голяма.
— Според мен Майкъл, синът на господин Маккан, има проблемно поведение. Не знам точно в какъв смисъл. Но смятам, че не е нещо, с което човек да се гордее. Ето това са собствените ми изводи.
Ричър си придаде съчувствен вид и се опита още веднъж, но жената все така отказваше да им съобщи адреса на Маккан. Затова двамата си тръгнаха и на излизане се отбиха на рецепцията, където провериха телефонните указатели за Чикаго. В тях имаше твърде много хора на име П. Маккан и М. Маккан, за да им свършат някаква работа. Ричър и Чан излязоха обратно на улицата, въоръжени с едно голямо нищо — ако не се смятаха впечатленията и предположенията им.
33
Двамата завиха наляво по тротоара пред входа на библиотеката и откриха семейното магазинче точно там, където трябваше да се намира. В съседния вход. Беше с тясна фасада, навес над входната врата и малка витрина, на която бяха подредени неособено изкусителни предложения от типа на еластични бандажи, компреси и една тоалетна седалка за трудно подвижни хора. Ричър смяташе, че витрините на подобни магазинчета, в които се продават предимно медицински материали, представляват сериозно предизвикателство за търговията. Беше му трудно да си представи какво трябва да се подреди на витрината, така че да накара хората да се затичат вътре, обзети от въодушевление. Но все пак видя нещо, което представляваше интерес за него самия. Беше телефон за еднократна употреба в пластмасова опаковка, окачена на едно табло. Телефонът изглеждаше допотопен. Пластмасовата опаковка изглеждаше прашна. Цената на телефона беше обявена като „супер ниска“.
Двамата влязоха и видяха още шест телефона като него, окачени на друго табло, на което освен тях имаше калъфчета и зарядни за по два долара парчето, адаптери за зареждане в кола и жици с най-различно предназначение, повечето от които бяха бели. Самите телефони се предлагаха за по тринайсет долара без един цент. Всеки от тях беше предварително зареден със сто минути време за разговори.
— Трябва да си купим един — каза Ричър.
— Мислех си да вземем нещо по-модерно — отговори Чан.
— Колко модерно трябва да бъде? Трябва само да работи.
— Този телефон няма да има интернет.
— Не говориш с правилния човек. Ако питаш мен, това е някаква екстра. Помисли за него от гледна точка на кармата. По този начин ще имаме същия телефон, какъвто има Маккан. Може да ни донесе късмет.
— На него явно не му е донесъл късмет — отбеляза Чан.
Но все пак свали един телефон от таблото и го занесе на касата, където работеше възрастна дама. Косата ѝ беше стоманеносива, прибрана на стегнат кок, а дрехите ѝ бяха строго официални, като от миналия век и от Стария континент. По-навътре в магазинчето беше застанал възрастен мъж, който изпълняваше рецепти. Беше на същата възраст и беше облечен в същия стил. Носеше бяла престилка върху костюма и вратовръзката си. И косата му беше същата, с изключение на кока. Явно това беше семейството, притежаващо магазинчето. Нямаха други служители. Трябваше да поддържат ниски разходи.
— Тези телефони имат ли гласова поща? — попита Ричър.
Жената повтори въпроса му много по-силно и той си даде сметка, че тя не говори на него, а се обръща към мъжа в дъното, който подвикна в отговор:
— Не!
— Не — каза жената.
— Един наш приятел си е купил такъв телефон от тук — продължи Ричър. — Казва се Питър Маккан. Познавате ли го?