— Познаваме ли Питър Маккан? — провикна се жената.
— Не! — извика възрастният мъж от дъното на магазина.
— Не — повтори жената.
— А познавате ли сина му, който се казва Майкъл?
— Познаваме ли сина му, който се казва Майкъл?
— Не!
— Не.
— Благодаря — усмихна се възможно най-любезно Ричър.
Той намери една банкнота от десет долара и една от пет в джоба си и плати за телефона. Рестото му беше в монети, които бяха сръчно пресметнати и ловко отброени. Двамата спряха на тротоара пред входа на магазинчето и се опитаха да отворят опаковката. Не беше лесно. В крайна сметка Ричър се отказа да го направи с финес и просто я разкъса през средата. Прибра зарядното в джоба си и подаде самия телефон на Чан. Тя го разгледа, разбра как се работи с него и го включи. Дисплейчето му светна приветствено — беше малко, размазано и черно-бяло. На него се изписа собственият му номер. Започваше с код 501, последван от още седем цифри. На дисплея имаше и иконка за батерията, която беше пълна около петдесет процента. Батерията беше заредена фабрично, но не докрай. Иконката приличаше на миниатюрна батерия за фенерче, обърната на едната си страна, запълнена в единия край и празна в другия.
— Пробвай пак да се обадиш на Маккан — каза Ричър. — Може би този път ще вдигне. Може би телефонът му ще разпознае една сродна душа.
Телефонът нямаше високоговорител. Не и за тринайсет долара. Чан набра номера и двамата застанаха един до друг, притиснали ухо — неговото дясно и нейното ляво, — за да чуят как звъни телефонът на Маккан. И продължава да звъни. Непрекъснато. Точно както предишния път. Никой не вдигна и не се включи гласова поща. Като верен шпаньол, който не разбира какво се е случило.
Чан прекъсна връзката.
— И сега какво? — каза тя. — Да претърсим квартала, който е по-голям по площ от Милуоки?
— Аз преувеличих нарочно. Милуоки е доста по-голям. Всъщност е доста хубав град.
Той млъкна.
— Какво?
— Нищо — каза той.
За малко щеше да продължи: „Трябва да отидем някой път“.
— Добре, значи трябва да претърсим квартала, който е по-малък от Милуоки, но не чак толкова.
— Може би ще трябва да претърсим само няколко пресечки. Ако тръгнем в правилната посока. Говорим за човек, който изглежда ужасно, защото не се грижи за себе си. Вероятно не се храни добре и може би не спи добре. Сигурно не иска да ходи на лекар, така че няма и рецепти, заради които да ходи до аптеката. И със сигурност не е от хората, които обикалят, за да сравняват цените на витамините. Той просто не забелязва аптеките. Няма любима. Аптеките са му безразлични. Значи не е имало никаква конкретна причина да си купи телефон точно от това определено магазинче. Тогава защо го е направил? Защото минава покрай него по два пъти на ден на път към библиотеката и обратно. Как иначе щеше да го забележи изобщо? На витрината имаше само един телефон, потънал в прах. Според мен можем да заключим, че се прибира към къщи в тази посока. Излиза от библиотеката, прави ляв завой, минава покрай магазинчето и продължава нататък.
— Накъде?
— Струва ми се, че това е доста хубав квартал. Според мен недвижимите имоти наоколо са стабилна инвестиция. Но Маккан явно се срамува от мястото, където живее. Какво означава това? Виждаш ли наоколо нещо, в което да се срамуваш да живееш?
— Аз не съм Маккан.
— Точно това искам да кажа. Всичко е относително. Възрастният мъж от стаята на доброволците изглеждаше като пенсиониран директор на голяма компания или нещо подобно. Не се съмнявам, че живее наблизо, и то в къща. Невъзможно е да имаш такава риза и да не живееш в къща. Двете неща вървят в комплект. Тези ризи са едва ли не задължителни за хората, които живеят в къщи. Сигурно е някоя хубава сграда, тухлено строителство, на тиха улица с дървета. И така, ако всичко е относително, Маккан не живее в такава къща. Но не живее и в апартамент. Апартаментите са напълно приемлива алтернатива на къщите. В някои отношения дори са по-добри. И със сигурност не са нещо, от което да се срамуваш. Значи Маккан живее в нещо по-малко от къща, но не в апартамент.
— Квартира — каза Чан. — В някоя не толкова хубава къща на някоя улица, където няма толкова дървета, разделена на отделни стаи. Може би не до такава степен, че хората да си готвят на електрически котлон на пода, но нещо подобно. За един мъж е трудно да говори за това пред друг, особено ако другият мъж си има цяла собствена хубава къща. Може би дори съвсем същата. Построена от същата компания, по същия архитектурен план. С тази разлика, че хората на неговата улица не са го закъсали. Тестостеронът не му позволява да приеме това положение.