— И аз го виждам така — каза Ричър. — Горе-долу. Може би не и по отношение на хормоналното обяснение. Но на две-три пресечки в тази посока би трябвало да попаднем на две-три улици със запуснати къщи, които имат по десетина звънеца на вратата, а на тези звънци обикновено има табелки, понякога с имената на хората, които живеят там, и ако имаме малко късмет, едно от тях ще се окаже Маккан.
Имената бяха много, защото табелките се оказаха повече, както и звънците, тъй като улиците бяха четири, а не две-три и бяха доста дълги. Първите две се отклоняваха наляво и надясно от главната на две пресечки разстояние от библиотеката, а след още една пресечка имаше още две улици. Между по-високите сгради имаше ниски къщи, които не бяха построени допълнително на празните места, а си бяха там от самото начало. В тях нямаше нищо отблъскващо или неприятно. В канавките не бяха натрупани боклуци, под краката им не хрущяха захвърлени спринцовки, по стените нямаше графити, мръсотия или гнилоч.
Къщите не се отличаваха с нищо, което да се вижда с просто око. Но по някакъв начин се беше случило така, че загадъчният и безпощаден пазар на недвижимите имоти беше намалил цената им. Може би им липсваха достатъчно дървета или в мазетата им беше влажно, или климатиците заемаха твърде голяма част от прозорците. Може би вятърът духаше от грешната страна. Може би много отдавна някоя бедна вдовица беше разделила къщата си, за да свърже двата края, а след това го беше направила и друга, и трета. Някои неща се променяха неусетно.
Двамата накараха шофьора на лимузината да обиколи бавно целия квартал, така че да добият представа за границите му. После му казаха да паркира и слязоха от колата, за да продължат пеша. Слънцето беше над езерото и хвърляше ослепителни отражения навсякъде. До обед имаше още два часа, но вече беше горещо.
Чан пое слънчевата страна на улицата, а Ричър остана в сутрешните сенки. Двамата се движеха от врата на врата, поотделно, без да поддържат един и същ ритъм. Изкачваха се до входовете на къщите и слизаха обратно, подобно на служители от някой ресторант, които разнасят менюта за доставки по домовете, или на мисионери, които търсят нови членове за църквата си. Ричър установи, че повечето звънци имаха табелки с имена — някои бяха написани на ръка, други бяха напечатани на машина, трети бяха принтирани на компютър или изработени на специална релефна лентичка, преди да бъдат пъхнати над старите табелки с имената на предишните наематели. Имаше полски имена, африкански имена, южноамерикански имена и ирландски имена — имена от всички нации в ООН, — но поне на първата улица сред тях нямаше Маккан.
На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие поредното обаждане по стационарния си телефон. Отсреща съобщиха:
— Тя вече не използва телефона си.
— Защо не?
— Трудно е да се каже. Сигурно е предохранителна мярка. Все пак тя е работила във ФБР, а той е служил в армията. Не са някакви невинни дечица.
— С други думи, искаш да ме уведомиш, че Хакет не може да ги открие.
— Не, той вече ги е открил. Открил ги е съвсем лесно. Наблюдавал е библиотеката. И те са се появили точно навреме. Били са вътре в продължение на половин час, а след това са си купили телефон за еднократна употреба от близкото магазинче.
— Тогава какво чака той?
— Подходяща възможност.
— Те не бива да говорят с Маккан.
— Не се тревожи. Няма да се стигне дотам. Обещавам.
Двамата прекосиха главната улица и продължиха по втората пресечка, като отново се заеха да се изкачват до входовете и да слизат обратно, къща по къща. Повечето къщи бяха на по три етажа, с максимум четири отделни жилища на всеки етаж. Имената не спираха да се множат. В една къща имаше Гилермо, Йокохама, Джовани, Бейкър, Васер, Ишигуро, Акуаме, Енгелман, Золтан, Жиро, Леонидас и Калахан. Фамилиите започваха с първите дванайсет букви от азбуката. И Калахан поне беше ирландска фамилия. Но не беше Маккан.
Самите къщи излъчваха атмосфера на повехнала слава. Тук-там се виждаха останки от стъклописи и подови мозайки. Входните врати бяха многократно боядисвани и на повечето имаше прозорчета от матово стъкло, които предлагаха замъглена гледка към вътрешността на вестибюлите им — с неясни форми на паркирани велосипеди или може би бебешки колички.
Ричър продължаваше от врата на врата, от къща на къща, все по-близо до края на улицата, търсенето беше стигнало почти до средата, а все така не намираше Маккан.