Но Чан го намери.
Тя му помаха от другата страна на улицата, от входа на къща, която изглеждаше точно като всички останали. Той въпросително вдигна ръце, а в отговор тя сви ръка в юмрук — дискретен, но победоносен жест, като състезател по голф след труден, но успешен удар. Ричър пресече улицата и отиде при нея, а тя му показа звънците на входа и почука с елегантния си нокът по бялата лентичка, на която с печатни букви беше изписано името „Питър М. Маккан“.
34
Жилището на Маккан беше обявено като „апартамент 32“. Ричър предположи, че това означаваше втория на третия етаж, вероятно в дъното на къщата, ако се броеше по часовниковата стрелка отляво надясно, както беше най-вероятно. С други думи, човекът живееше на последния етаж в къща без асансьор, без изглед към улицата. В къща, която не беше нищо особено и се намираше на западнала улица. Адресът му определено не беше престижен.
Входната врата на къщата беше солидна и здраво заключена.
Чан натисна звънеца на Маккан.
Отвътре не се чу никакъв звук. Сигурно беше твърде далече навътре, за да се чува нещо. От високоговорителя на таблото не се разнесе пращене. Абсолютно нищо. Само горещото притихнало утро, в което нищо не помръдваше.
— Пробвай пак да му се обадиш — каза Ричър.
Телефонът за еднократна употреба, който си бяха купили, имаше бутон за повторно набиране. Не беше толкова зле за тринайсет долара. Чан го натисна и те зачакаха ухо до ухо. Телефонът започна да звъни. Но никой не вдигна.
Тя прекъсна връзката.
— И сега какво? — попита тя.
— Много е рано за пица — каза Ричър. — Ще трябва да се представим за куриери.
Той натисна девет различни звънеца и когато някой отговори на първия от тях, каза:
— Доставка на пратка, госпожо.
Настъпи кратка пауза, после ключалката на вратата избръмча и изщрака. Двамата влязоха в спарен вестибюл, пълен с велосипеди, бебешки колички, купища менюта за доставка на тайландска храна и рекламни листовки за ключарски услуги. Приземният етаж носеше следи от семеен живот отпреди сто години, с гипсови корнизи и старомодни тапети. Но тапетите бяха избелели и издраскани, корнизите бяха грубо насечени от съвременни прегради, а на елегантните врати, които водеха към стаите, насилствено бяха монтирани петстепенни ключалки, шпионки и медни табелки с номера, които не бяха точно на една и съща височина. Първата врата отляво беше номер 11, а номер 12 беше зад нея, малко по-навътре.
Стълбището беше с перила от ковано желязо, мокет на стъпалата и доста стръмно. Докато се изкачваха по него, на всеки етаж автоматично се включваше стълбищно осветление. Когато стигнаха до върха, се бяха задъхали. Горе беше горещо. Апартамент 32 беше зад първата врата, до която стигнаха. В дъното на къщата, от лявата страна.
Ричър почука на вратата. Никой не отговори. Но в начина, по който изтрака вратата в касата, имаше нещо нередно. Ричър завъртя бравата. Беше отключено.
Вратата се отваряше към дневна, която представляваше, общо взето, цялото жилище — потънало в сумрак, но достатъчно малко, за да го обхванат с един поглед. Въздухът беше спарен и кисел, до едната стена имаше неоправено двойно легло, а до другата — кухненски бокс без прозорци и баня без прозорци. И двете бяха толкова големи, колкото щяха да бъдат в някоя каравана. Единственият източник на светлина беше еркерният прозорец, потъмнял от мръсотия и закрит наполовина от завесите. Стените бяха голи. Вероятно някога са били боядисани в бяло, но отдавна бяха посивели до цвета на пепел. Имаше маса за хранене, висока колкото барплот и не по-широка от петролен варел, а до нея — едно-единствено високо столче. Самотен фотьойл и отоманка, която не беше в комплект с него — ако не се смяташе това, че и двете бяха еднакво износени. С тях се изчерпваше разнообразието по отношение на мебелировката. Защото всички останали мебели бяха маси.
Бяха общо пет на брой и всяка една от тях беше голяма колкото врата, около два метра на дължина и около метър на ширина. Всички бяха дървени и почернели. Бяха подредени една след друга през средата на помещението, като следваха определен модел — първата беше с тясната страна към вратата, втората беше опряна странично в нея, така че двете заедно образуваха буквата „Т“, третата отново беше с тясната страна, четвъртата беше странично, така че образуваха още едно „Т“, а последната пета маса отново беше с тясната страна. Цялата композиция приличаше на скован гръбначен стълб по дължината на цялата стая, оформен от прешлени и къси дебели ребра.