На масите имаше компютри, седем от които бяха настолни, а останалите осем — лаптопи. Имаше и други черни кутии с неясно предназначение, както и външни дискове с памет, модеми, устройства за четене на флашки, разклонители и вентилатори. Но най-вече имаше кабели — гигантски кълба и вълни от усукани и преплетени жици като електрически спагети. А там, където нямаше жици или кутии, имаше книги — високи и нестабилни купчини от книги за програмиране, интернет протоколи и регистрация на домейни.
Чан погледна навън в коридора и затвори вратата.
— Пробвай да му се обадиш по телефона — каза Ричър.
Тя натисна бутона за повторно набиране и той чу жуженето на сигнала в ухото ѝ, след това се включи мобилната мрежа и някъде в стаята започна да звъни телефон. Звънеше силно и настоятелно и бръмчеше — с някаква глупава мелодия и с плътната вибрация на пластмасов корпус върху дървена повърхност. Телефонът на Маккан беше там, на една маса, подскачаше и се въртеше под кълбо жици, а малкото му дисплейче светеше в синьо. Беше на зарядно, а зарядното му беше включено в компютър.
Чан прекъсна връзката.
— Защо не го носи със себе си? — каза тя. — Мястото на мобилния телефон е в джоба.
— Предполагам, че не го възприема като мобилен телефон — отговори Ричър. — Не и в обичайния смисъл на думата. За него това е друг номер, от който да се обажда на Уестуд. Нищо повече. И телефонът е свършил тази работа. Телефонът не е виновен, че няма резултат. Точно както предположи, той се е отказал от него и го е захвърлил в чекмеджето. С тази разлика, че в нашия случай е маса.
— Телефонът е включен да се зарежда.
— Може би по навик.
— Тогава къде е той?
— Не знам къде е той — отговори Ричър.
— Вратата на Кийвър също беше отключена.
— Спомням си.
— Мисля, че трябва да огледаме набързо и да се махаме.
— Колко набързо?
— Две минути.
Не беше много време, но се оказа достатъчно, защото нямаше какво толкова да оглеждат. Кухнята беше миниатюрна — шкафът беше с габарити, които бяха наполовина на нормалните, и съдържаше само една кутия с евтина зърнена закуска. Хладилникът също беше с габарити, които бяха наполовина на нормалните, и в него имаше само кутия с евтино мляко и две шоколадчета. Шкафчето в банята беше заредено с болкоуспокояващи, които се продаваха законно, и лекарства за настинка, които се продаваха без рецепта. Имаше шкаф с чекмеджета, пълни с износени дрехи — повечето от синтетични тъкани и всичките черни. По леглото нямаше нищо необичайно. Компютърното оборудване беше напълно стандартно. Всички монитори се включваха веднага, но от този момент нататък изискваха парола за всяко действие.
Нямаше никакви снимки, лични вещи, нищо за четене в свободното време и никаква поща.
Чан отвори вратата и погледна навън в коридора.
— Да тръгваме — каза тя.
После отвори вратата по-широко. В коридора стоеше някакъв мъж.
Свидетелските показания не са надеждни, защото зависят от предпоставки, предварителна подготовка и внушения. Хората не са надеждни свидетели, защото виждат това, което очакват да видят. Ричър не беше по-различен от другите. Беше човешко същество. Рационалната част от мозъка му похаби безценната първа част от секундата, като работеше по образа на мъжа на вратата и се опитваше да го възприеме по такъв начин, че да отговаря на някаква достоверна версия на теоретичната му представа за Маккан. Не беше лесна задача, защото Маккан трябваше да е на шейсет години, слаб и изпит, докато човекът на вратата очевидно беше с двайсет години по-млад и два пъти по-здрав, отколкото трябваше. Въпреки това Ричър инстинктивно се опита да разпознае Маккан в него, защото кой друг можеше да бъде този мъж? Кой друг можеше да стои на вратата на Маккан в къщата, в която живееше Маккан, в същия град?
Едва половин секунда по-късно първичната част от мозъка на Ричър успя да поеме контрола и образът на мъжа изведнъж се избистри и стана съвсем ясен — изобщо не беше теоретичният Маккан и дори хипотетично не можеше да бъде той, защото това беше познатото лице, което беше зървал вече два пъти.
Сега го виждаше за трети път: първо в закусвалнята, след това в лимузината и накрая тук, на това място, в сумрачния коридор на третия етаж на тази къща без асансьор.
35
Мъжът беше на около четирийсет години, може би малко повече или по-малко, точно на трудно спечеления връх в средата на живота, когато вече не си глупаво момче, но все още не си и старец, и беше изпълнен с натрупани умения, увереност и способности, подплатени с житейски опит. Изглеждаше точно метър и осемдесет на ръст и тежеше около деветдесет килограма. Беше с груби джинси, които съвсем не изглеждаха модерни, носеше колан и бяла риза, отворена на врата, върху която беше облякъл лъскаво синьо бейзболно яке. Светлата му коса беше късо подстригана и прилежно сресана, лицето му беше розово и квадратно, а очите му бяха малки и сини. Приличаше на квартален електротехник, който идва предварително на мястото, за да направи оценка на предстоящата работа.