Ако не беше пистолетът в ръката му. Който приличаше на стар модел „Ругър П85“. Деветмилиметров. Със заглушител, който беше дълъг около двайсет сантиметра. Мъжът го държеше отпуснат до крака си. Насочен към пода. Заедно със заглушителя пистолетът стигаше от средата на бедрото му до средата на прасеца. Изглеждаше дълъг и елегантен.
Една случайна верига в мозъка на Ричър се задейства и достигна до логическо заключение: „Пристигнал е без предупреждение с полет от Лос Анджелис и не е носил пистолет в самолета, значи разполага с оперативна поддръжка в Чикаго, при това на доста високо равнище, като се има предвид, че заглушителите са незаконни в щата Илинойс“.
Рационалната част от мозъка му нареди: „Направи крачка напред“. Той направи крачка напред. Пистолетът подскочи нагоре и мъжът каза:
— Не мърдай.
Ричър направи още една крачка напред, така че стигна до вратата.
— Ще стрелям — каза мъжът.
„Няма да стреляш, тъй като искаш да ме застреляш в стаята, а не в коридора, защото съм прекалено едър, за да ме местиш след това, а също и защото в истинския живот заглушителите не работят така, както във филмите, където просъскват тихо и възпитано, а гръмват адски силно, не много по-тихо от обикновен изстрел, който ще се чуе в цялата къща, ако стреляш в коридора. Така че няма да стреляш. Все още не.“
— Стой на място — нареди мъжът.
Първичната част от мозъка на Ричър реагира: „Ако разполага с оперативна поддръжка в Чикаго, трябва да провериш за подкрепление. Тук е по-лесно да си намериш хора, отколкото заглушител“.
Точно това беше причината да рискува да отиде чак до вратата. Искаше да погледне навън. Но в неясните сенки зад рамото на мъжа не помръдваше нищо. Не се виждаше силует на пристъпващ човек, не се чуваше дишане. Мъжът беше сам.
Ричър остана неподвижен.
— Върни се обратно вътре.
— Какво искаш? — обади се Чан от стаята.
„Няма да кажеш, че искаш да ни застреляш, нищо лично, просто бизнес, защото така ще предизвикаш реакция на последна отчаяна отбрана от наша страна.“
— Искам да поговорим — заяви мъжът.
— За какво?
— За това, което се случва в Мадърс Рест. Мисля, че мога да ви помогна.
„А освен това продаваш и един мост в Бруклин, нали? Не съм вчерашен.“ Ричър не помръдна от мястото си на прага на вратата, застанал леко под ъгъл, така че палецът на предния му крак беше на ръба между пода на коридора и пода на стаята, а мъжът беше на около един метър пред него, на половината разстояние до перилата на стълбищната площадка. Чан беше два метра зад него, все още някъде по средата на стаята.
— Ако искаш да ни помогнеш, защо имаш пистолет? — попита тя.
Мъжът не отговори.
Ричър не беше издържал изпита по шофиране, но беше издържал всички останали. Включително и този по невъоръжен бой. Това звучеше като полезна квалификация, но всъщност не беше така. Цялата идея на армията е да се работи с огнестрелни оръжия при минимален риск за нашия отбор. С други думи, да се застреля лошият от много голямо разстояние с карабина, а ако не стане, да се застреля от по-малко разстояние с пистолет.
Обучението по невъоръжен бой беше нещо допълнително, за което се бяха сетили в последния момент. В него се долавяше известна нотка на неудобство. Ръкопашният бой предполага, че армията се е провалила на етапа с огнестрелните оръжия. А най-лошото от всичко беше, че началниците не знаеха какво да напишат в наръчника. Нито една теория не беше валидна. Бойните изкуства не вършат никаква работа в истинския живот. Джудо и карате са безполезни, ако ги няма тръстиковите постелки, съдията и специалните пижами. Така че невъоръженият бой като цяло прилича на бой в бара. Всичко е позволено, стига да върши работа.
— Остави пистолета и ще говорим — каза Чан.
„Няма да го направи, защото така ще се откаже от единственото си предимство. Ще се озове лице в лице срещу един великан, което не му изглежда особено привлекателно, особено сега, когато великанът го фиксира с изцъкления поглед на психопат.“ Всичко е позволено, стига да върши работа.
Мъжът продължи да държи пистолета до бедрото си. Ричър се приведе няколко сантиметра към него.