„Иска да ме застреля в стаята, а не в коридора. Прекалено съм едър, за да ме мести.“
— Върни се вътре — каза мъжът.
Ричър не отговори.
„Прекалено съм едър, за да ме мести.“
И в този момент ситуацията се промени. Мъжът с пистолета вече не я контролираше. Вече не беше водещата фигура. Беше започнал да отстъпва под натиска. Сантиметър по сантиметър. Защото натискът беше безмилостен. Не и във физически смисъл. Върхът на заглушителя не помръдваше. Но в ума си мъжът с пистолета беше подложен на внезапно и необяснимо обръщане на силите. Изпита усещането, че психопатът го изгаря с някакви смъртоносни лъчи, които излизаха от очите му.
— Не се тревожи — успокои го Ричър. „Бой без правила. Всичко е в главата. Трябва да победиш, преди да започнеш да се биеш.“ — Да видим дали ще намерим начин да те измъкнем от тази бъркотия.
Стандартната му техника, доколкото можеше да се говори за такава — в смисъл на нещо, което върши работа, — като десничар, изправен срещу друг десничар, въоръжен с пистолет, беше да атакува леко напред, но предимно обратно на посоката на часовниковата стрелка. С яростно завъртане от кръста, като експлозия, така че дясното рамо да се завърти като камшик и да повлече със себе си десния лакът, дясната ръка и дясната длан. Дланта да се стовари с всичка сила от вътрешната страна на китката на лошия и след това да я изтласка, да я избута с всички сили, за да извади пистолета от орбита. След това да я сграбчи като клещи, докато другата ръка се изстреля нагоре към ръката с пистолета, лявата към дясната, като в някакъв танц, все едно ще се борят за пистолета. С тази разлика, че няма да се борят за пистолета, а за ръката с пистолета, така че да бъде избутана назад, все по-назад, докато клещите дърпат китката надолу, и в крайна сметка китката да се счупи, а пистолетът да падне от ръката.
„Но сега можеш да си спестиш много усилия, защото той има заглушител. Пистолетът е два пъти по-дълъг, отколкото сочи мускулната му памет. Значи ще бъде лесно. Направи го по бързия начин.“
Ричър направи точно това. Завъртя се от кръста, но с по-късо движение, така че дланта му беше близо до тялото, и не я стовари върху китката на мъжа, а върху самия заглушител, така че да го избута далече настрани, на безопасно разстояние, преди да го сграбчи и да го дръпне с всички сили.
Беше стандартна техника, защото се използваше често в самото начало на боя, тъй като вършеше работа в деветдесет и девет от всеки сто случая. Но този мъж беше стотният случай. Той знаеше какво да направи. Не позволи да бъде изведен от равновесие, като продължава да стиска пистолета.
Вместо това го пусна веднага. Незабавно. Отказа се от него, без да се съпротивлява. Просто го пусна и се завъртя настрани. Това беше единственият добър ход, с който разполагаше. Шансът да прибегне към него беше едно на сто.
Беше добър ход, защото, въпреки че оставяше Ричър в положението на едноличен собственик на смъртоносно оръжие, оставяше оръжието в неподходящото положение. Ричър беше хванал пистолета за заглушителя с дясната си ръка, с дланта напред, и продължаваше да се върти по инерция встрани от целта, така че щеше да му трябва определено време да спре напълно и да осъществи прехвърлянето от дясната в лявата ръка и обратно в дясната. А след това и още време, за да го насочи срещу целта, може би дори малко повече, защото цевта беше по-дълга заради заглушителя. Не можеше просто да го насочи и да стреля. Движението наподобяваше повече на замахване с камшик. И колко време щеше да му отнеме всичко това? Секунда и половина? Две секунди?
„В целия този интервал мъжът, който очевидно е достатъчно интелигентен, за да предприеме такъв ход, вече ще те удря отстрани по главата. Ще те засипва с удари. Може би ще успее да нанесе поне четири в тези две секунди, ако е тренирал на бързата круша. По-добре засега да оставиш пистолета. По-добре да се върнеш към него по-късно. По-добре да се подготвиш за онова, което със сигурност ще последва.“
Ричър отвори ръка и пистолетът падна на пода, а той се зае да се обръща по часовниковата стрелка, като вдигаше лакътя си и се навеждаше така, че първият от ударите рикошира от върха на главата му, а следващото ляво кроше го улучи над ухото. Беше свиреп удар, все едно беше нанесен с железен прът, а после собственият му лакът най-сетне пристигна на необходимото място и очерта нещо като защитна зона във въздуха около него, като блокира и следващия десен прав. Ричър използва собствената си инерция, за да включи в играта и едно ляво кроше от себе си, но ударът над ухото беше извадил от релси движението му по часовниковата стрелка — само с няколко сантиметра, които обаче се оказаха достатъчни да не успее да порази противника, в смисъл че мъжът не отхвърча назад през перилата на стълбищната площадка, а само отметна глава.