И в този момент демонстрира още повече талант. Естественото движение на Ричър беше напред в очакване на следващия удар, с който щеше да сложи край на схватката, в очакване мъжът да се опита да се върне в боя разтърсен, несигурен и беззащитен, но вместо това той отскочи настрани, под ъгъл от деветдесет градуса. Беше великолепно атлетично постижение. Забележително за толкова едър мъж. И му спаси живота. С едно допълнително преимущество. Защото не само беше успял да избегне един впечатляващ удар, но Ричър вече беше отпуснал тежестта си на грешния крак и противникът му веднага се възползва от този факт, направи крачка напред и стовари още един къс ляв удар в бъбрека на Ричър. От този удар щеше да му остане синина.
После мъжът отново отстъпи крачка назад, като боксьор, който се връща в неутралния ъгъл. И остана на мястото си — внимателно, но неподвижно. Изглеждаше доста уверен в себе си. Пистолетът лежеше на мокета в коридора, по средата между краката на Ричър и неговите. Не беше насочен срещу никого, а настрани, все едно засега не беше взел решение — като палеца на римски император, който все още не сочи нито нагоре, нито надолу.
Всъщност не беше точно по средата между тях двамата. В интерес на истината, беше малко по-близо до Ричър. Колко време щеше да му е необходимо, за да го вземе?
„Достатъчно, за да те изрита в главата.“
Или да те простреля в сърцето. Ричър хвърли поглед към дрехите на мъжа. Якето му беше тънко и под него не се виждаха издутини. Беше отворено и не висеше настрани от някаква тежест в джоба. Не криеше нищо. Джобовете на джинсите му бяха невинно отворени. В тях нямаше нищо друго освен въздух и може би пакетче салфетки. Следователно резервното му оръжие беше отзад на колана в плосък кожен кобур на кръста. Доставено от местната оперативна група. Нямаше да може да го извади толкова бързо, но със сигурност щеше да бъде много по-бързо от това един висок човек да се наведе и да се опита да вдигне неголям пистолет от земята, при това с нарушен баланс заради допълнителни двайсет сантиметра метал.
Оттам идваше и увереността на мъжа. Нямаше да изпитва такава, ако му предстоеше ръкопашен бой. Никой не се чувстваше по този начин, когато се изправеше срещу Ричър. Но мъжът явно беше доста добър.
Ричър си помисли, че има само един малък проблем. А именно, че той всъщност нямаше нужда да вдига пистолета от пода. В действителност щеше да бъде достатъчно да го достигне с крака си и да го ритне назад, към Чан. Това щеше да промени баланса на силите.
Но щеше да бъде трудно за изпълнение. И бавно. Движението щеше да бъде тромаво и неестествено. А след това щеше да е необходимо още определено време, през което самата Чан да го вдигне от пода, да се изправи, да се прицели и да стреля. Мъжът нямаше да може да извади пистолета си светкавично, но със сигурност щеше да го направи много по-бързо от тях. В това почти нямаше място за съмнение. Значи имаше проблем, но проблемът не беше голям.
„Време е да го объркаш.“
Ричър направи крачка назад. Голяма крачка. Пропорциите се промениха. Сега пистолетът на пода беше по-близо до мъжа. Който пристъпи напред. Към него. Беше неизбежно. Такава е човешката природа. Трудно е да избуташ някого насила, но е лесно да го повлечеш със себе си. Мъжът щеше да положи големи усилия да не отстъпва от мястото си, ако бъдеше подложен на насрещен натиск, но не демонстрира подобна решителност в обратната посока. Вместо това веднага направи крачка напред. И това беше първата му грешка. Мъжът прояви слабост. Но не го разбираше. Според него всяка позиция в коридора беше толкова добра, колкото и останалите. В действителност новата дори му изглеждаше по-добра. Защото така пистолетът на пода беше точно в краката му. Можеше да си го вземе когато поиска. И тогава щеше да има два пистолета, а Ричър нямаше да има нито един. Което изглеждаше по-добре за него.
Но не беше. Заради изкушението. Заради настойчивата нужда да го направи. Мъжът разполагаше с лесен достъп до две огнестрелни оръжия, но в действителност нито едно не беше в ръката му. Бяха толкова близо, а в същото време толкова далече. Мозъкът му беше претоварен от бъдещите възможности. Той вече мислеше с няколко хода напред и си представяше солидната тежест в ръката си, набраздената ръкохватка в дланта си, твърдия горещ спусък под показалеца си. Усещаше се неуязвим. Предвкусваше победата. Добре свършената работа. Беше толкова близо. И за да го постигне, трябваше само да се наведе и да вдигне пистолета от пода, бързо като светкавица, или да отметне якето си и да посегне назад към кобура на кръста си, да извади другия пистолет от там, да се прицели и да стреля.