Нищо повече.
Беше толкова близо. Толкова изкушаващо. Но и двете маневри щяха да му отнемат време. Около една секунда. Или малко повече. И двете маневри щяха да излъчат ясен сигнал. Нямаше да остане никакво място за съмнение. Ричър щеше да разбере точно какво следва. А той беше само на две крачки от него. Беше едър, но очевидно беше и подвижен. А и колко подвижен му трябваше да бъде? Ако мъжът посегнеше към пистолета на пода, следваше ритник в лицето. Със сигурност. Ричър щеше да направи само една крачка и „бум“. С десния крак след леко пристъпване напред. Все едно изпълняваше дузпа. Целта щеше да бъде точно пред него, на подходящото място, в подходящия момент, на подходящата височина. Щеше да си го проси. Целта щеше да бъде лицето му.
А ако посегнеше към кобура, следваше ритник в топките. Със същата сигурност. Мъжът щеше да се бие с едната ръка зад гърба, съвсем буквално. Лакътят му щеше да бъде извит в неудобно положение. Щеше да бъде напълно открит.
Разполагаше с лесен достъп до две огнестрелни оръжия, но нито едно от тях не беше в ръката му.
Изкушение. Настойчива нужда. Разсейване.
Ричър направи половин крачка към него. Геометрията се промени. Разстоянието се скъси. Фокусът се изостри. Напрежението се повиши. Бяха лице в лице, на метър и половина един от друг. Мъжът изглеждаше спокоен на повърхността. Но Ричър виждаше под нея. Противникът му потръпваше. Това беше физическото проявление на дилемата, която го измъчваше. Искаше му се да се наведе или да посегне зад гърба си. Или едното, или другото. Или и двете. Желанието беше неконтролируемо. Непрекъснато извършваше микроскопични движения в едната и в другата посока. Първо опитваше едното, после другото. Тялото му потрепваше и се разтърсваше. Очите му подскачаха. Нагоре, надолу, нагоре, надолу. Толкова близо, но и толкова далече.
— Как се казваш? — попита го Ричър.
— Защо питаш? — каза мъжът.
— Явно вече се запознахме. Защо да не се представим официално?
— Защо да го правим?
— Може би е добър ход от твоя страна. Може би ще ме накара да те възприема като човешко същество. А не просто като противник. Може би няма да те удрям толкова силно. Поне така се смята в днешно време. Жертвите трябва да се представят като хора.
Тялото потръпваше. Очите подскачаха нагоре и надолу. Толкова близо и толкова далече.
— Аз не съм жертва — каза мъжът.
— Все още не — кимна Ричър.
Чан се обади зад гърба му:
— Няма нужда да се стига дотам. Отстъпи назад и вдигни ръце. Тогава ще говорим. И можем да се разберем. Ти все още не си ни направил нищо лошо.
Мъжът не отговори. Очите му подскачаха нагоре и надолу. Ричър виждаше, че му се иска да използва пистолета на пода. И защо не? Това беше оръжието, което беше избрал първоначално. Сигурно си имаше причина. Беше оръжието със заглушителя. От оперативна гледна точка беше по-добро. А сигурно и от сантиментална гледна точка. Мъжът може би все още не си даваше сметка, не и с рационалната част от мозъка си. Но беше под въздействието на тази мисъл. Можеше да вдигне пистолета от пода и щеше да се върне в началото на играта. На първо квадратче. Все едно нищо не се е случило. Можеше да вдигне пистолета си от пода и отново да бъде такъв, какъвто беше преди.
— Как се казваш? — попита го Ричър.
— Кийт Хакет.
— Аз съм Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.
Мъжът не отговори.
— Но ти вече знаеш имената ни — сви рамене Ричър.
Все така нямаше отговор.
— Значи това е цената. Както спомена моята колежка, няма нужда да се стига дотам. Поне от твоя страна. Трябва само да ни кажеш кой ти е казал нашите имена. Кой ти е възложил тази задача. На кого се обаждаш всяка вечер, за да докладваш за напредъка в изпълнението ѝ. Ако ни кажеш, ще те пуснем да си ходиш.
Мъжът продължаваше да мълчи.
— Идеята е доста проста, господин Хакет. Ако ни кажеш, ще си тръгнеш от тук. Ако не ни кажеш, няма да си тръгнеш от тук. Може би няма да си в състояние да си тръгнеш от тук. Тези ситуации са непредвидими. Уврежданията може да се окажат сериозни.
Отговор нямаше.
— Спомни си за старите светофари — продължи Ричър. — Когато все още светеха думи, а не човечета. „Премини“ или „Не преминавай“. Това е твоят избор, господин Хакет.
Мъжът остана неподвижен за миг, за пръв път от много време насам. После посегна за пистолета на пода. Наведе се със сила, по-голяма от гравитацията, приковал очи в наградата, като вече протягаше ръце, готов да го сграбчи, а лицето му беше извърнато настрани, защото знаеше какво ще последва, но се надяваше, че няма да бъде фатално.