Но нямаше как иначе. Лицето на мъжа беше извърнато назад и настрани, така че кракът на Ричър го улучи под брадичката като някакъв чудовищен ъперкът от боксьор тежка категория, който е скрил подкова в ръкавицата си. Мъжът полетя назад в цял ръст. Беше наясно — трябваше да му се признае, — че ако остане на пода, това ще бъде краят. Така че успя да изпълзи настрани, на лакти и колене, и дори да се изправи на крака, като разтърсваше рамене, примигваше и размахваше ръце пред себе си. Не изглеждаше добре. Челюстта му очевидно беше счупена. Беше изгубил и няколко зъба. Това бяха сериозни увреждания. Но технически погледнато, както щеше да каже някой съдия, те не го изваждаха от играта, не и при настоящите обстоятелства. Освен ако не се канеше всеки момент да се поздрави с победата си.
Ричър наблюдаваше дясната ръка на мъжа. Пресметна, че ще се раздвижи по един от три възможни начина. Най-умното щеше да бъде да се вдигне веднага в знак на поражение. Най-глупавото щеше да бъде да се свие в юмрук. Следователно третата възможност беше точно по средата между най-умното и най-глупавото нещо в тази ситуация — да посегне към кобура.
Мъжът посегна към кобура. Но не успя да го достигне. Ръката му се раздвижи назад, лакътят му се изнесе встрани и той обърна длан, за да я пъхне зад гърба си. Лявата му ръка се раздвижи в неловка симетрия с дясната, за да уравновеси тежестта на тялото. Раменете му се откриха и той стана плосък и двуизмерен, все едно беше нарисуван във въздуха. Като хартиена мишена. Като хартиена мишена на стената, използвана за обучение по невъоръжен бой. Няма правила, стига да върши работа. Ричър направи малка крачка напред, а собствената му глава описа широка дъга в сумрачния коридор, заредена с кинетична енергия, с предостатъчно ускорение за колосален, разрушителен удар в лицето на противника и мъжът изведнъж не беше срещу него, а Ричър трябваше да използва всеки мускул в тялото си, за да спре това движение и да не се забие в пода.
От другата страна на стълбищната площадка се отвори една врата и от нея се показа жена с побеляла коса. Автоматичното осветление се включи заради нея.
— Какви сте вие бе, хора? — попита тя.
36
Съседката беше истинска дама, слаба и повехнала, но енергична. Подобно на много други хора от своето поколение, беше по-скоро вежлива и проявяваше неохота, когато трябва да се усъмни в някого. Поне открито. Ричър предполагаше, че причината за това беше просто доброто възпитание.
— Доставяме нов компютър за господин Маккан — обясни той. — Но тук е много горещо. Колегата ни припадна.
— Искате ли да се обадя на „Бърза помощ“?
— Не, ние ще го внесем вътре и ще му дадем чаша вода.
— За мен няма да представлява никакво затруднение да го направя.
— Става дума за застраховката му, госпожо. Той работи на свободна практика. Никак не му е лесно. Условията на застраховката му са нечовешки. В никакъв случай няма да иска да плаща сметката за болничните услуги.
— Има ли нещо друго, което мога да направя?
— Нищо, госпожо.
Ричър хвана Хакет под мишниците и започна да го тегли към жилището на Маккан. Чан дискретно побутна пистолета на земята с крак, сантиметър по сантиметър, за да го скрие на сигурно място. Съседката понечи да затвори вратата, но после си промени решението и отново я отвори по същия поверителен начин, както преди, на около трийсет сантиметра.
— Мислех си, че Питър винаги сам си инсталира компютрите.
После затвори вратата и в коридора настъпи тишина.
Чан вдигна пистолета и го внесе в стаята. Ричър прибра Хакет вътре. Чан затвори вратата. Нямаше никакво съмнение, че Хакет е понесъл тежки увреждания на челюстта. Бяха пострадали, общо взето, всички лицеви кости. Някой доктор по медицина щеше да изнася лекции за неговия случай. Но иначе дишаше съвсем нормално. Поне засега. Докато някои от вътрешните му органи не започнеха да се подуват и да се съсирват. След това ставаше рисковано.
— Кога ще се свести? — попита Чан.
— Нямам представа — отговори Ричър. — Между два часа и никога.
— Много силно го удари.
— Той ме удари пръв. Два пъти в главата и един път в бъбрека.
— Добре ли си?
Ричър кимна. Беше добре. Но не и страхотно. Бъбрекът го болеше. Изпитваше болка при движение. А главата го болеше още по-силно. Най-вече над ухото. Беше адски силен удар. Може би най-силният, който беше понасял в живота си. При тези обстоятелства не беше най-мъдрото решение да го удари с глава.