— Не можем да чакаме тук два часа — каза Чан. — Кой знае какво ще стане през това време.
— Трябва да открием Маккан, така че няма значение дали ще чакаме тук или на друго място.
— Не разсъждаваш рационално — каза тя. — Боли ли те главата?
— Не още. Но ще ме заболи. Защо?
— Как са ни открили на това място?
— Предполагам, че той ни е проследил. В ретроспекция изглежда очевидно, че ще започнем от библиотеката.
— Но след това се качихме в лимузината. И изминахме някакъв съвсем неочакван маршрут. Обиколихме целия квартал, за да се ориентираме. И никой не ни следеше. Как би могъл да ни открие?
— Тогава как са ни открили?
— Явно разполагат с повече информация за Маккан от нас. По някакъв начин. Може би той е работил с тях. Ако не друго, разполагат с адреса му. Може би затова беше отключена вратата. Както беше отключена вратата на Кийвър. Може би Хакет вече е идвал тук по-рано тази сутрин.
В гласа ѝ имаше някаква особена нотка. Ричър вдигна пистолета, провери за патрон в цевта и извади пълнителя. Месинговите деветмилиметрови патрони проблеснаха в сумрака. Но не бяха толкова, колкото трябваше да бъдат. В пълнителя имаше с един патрон по-малко. Той подуши цевта. После подуши и заглушителя. С пистолета беше стреляно.
— Те не са искали да говорим с Маккан. Имало е два начина да ни попречат да го направим. И те са решили да използват и двата.
Ричър провери пулса на Хакет. На врата. Пулсът му се усещаше ясно, но беше бавен. Беше в дълбоко безсъзнание. Или в кома. Дали между двете имаше някаква разлика? Ричър не беше сигурен.
— Налага се да приемем, че рано или късно ще пристигнат подкрепления — каза Чан.
— Той може да ни каже полезни неща — изтъкна Ричър.
— Нямаме време.
— Добре, тогава да вземем поне каквото можем.
Взеха модерен мобилен телефон, тънък колкото този на Чан, ключ за кола под наем, магнитна карта за стая в хотел, осемдесет и пет цента и портфейл — бяха в джобовете на мъжа, — както и един пистолет „Хеклер & Кох П7“, който беше в кобура отзад на колана му. Пистолетът беше достатъчно малък, за да се носи незабелязано, но достатъчно голям, за да върши работа. Стреляше със същите деветмилиметрови патрони като другия, което беше разумно от логистична гледна точка. В портфейла имаше повече от сто долара в брой, шофьорска книжка, издадена в щата Калифорния, и няколко кредитни карти. Чан задържа мобилния телефон, за да провери списъка с обажданията, а Ричър задържа парите за бъдещи разходи, както и по-малкия пистолет, по други причини. Двамата избърсаха отпечатъците си от останалите вещи на мъжа, както и от всички предмети, които бяха докосвали в стаята. После прибраха плячката в джобовете.
— Трябва ли ни нещо друго? — попита Чан.
Ричър се огледа за последен път.
— Може би още едно нещо — каза той.
— Какво?
— Мисля, че можем да забравим за екологичното земеделие и пчелите. Погледни къде живее този човек. В кухнята му има само захаросана зърнена закуска и евтино мляко от супермаркета. И две шоколадчета. Това му е храната. Освен това носи панталони от полиестер. Значи му е все едно с какво се храни и не се интересува от екология. Следователно статията от „Ел Ей Таймс“, на която е реагирал, е била онази за Дълбоката мрежа. За интернет. Изглежда съвсем логично, с всички тези компютри.
— Искаш да вземеш някой от компютрите, така ли?
— Чу ли какво каза съседката? Преди да затвори вратата?
— Каза как си е мислела, че Питър сам си инсталира компютрите. Значи не я беше убедил. Искаше да те ужили, преди да затвори вратата.
— Но се изрази съвсем точно. Компютрите се инсталират, нали така? Освен това го нарече Питър. Такава стара госпожа би трябвало да го нарече господин Маккан. Значи сигурно са приятели. Както често се случва със съседите, които живеят отдавна заедно. А в такъв случай може би разговарят и на лични теми. И ако тя знае за компютрите му, може би освен това знае и какво го тревожи. Защото е в състояние да го разбере.
— Нямаме време да говорим с нея. Всеки момент в къщата могат да пристигнат още от тези хора. И ченгетата.
— Съгласен съм — каза Ричър. — Нямаме време да говорим с нея. Поне не тук. Точно затова тя е нещото, което искам да вземем със себе си. Съседката. Нека да я поканим на кафе. Някъде навън. И да поговорим там.
Не стана бързо. Изобщо не приличаше на бягство от местопрестъпление. Жената първо прояви скептицизъм. И неохота. В крайна сметка се наложи Чан да я убеди, че работи за ФБР. Затова извади една от визитните си картички. После жената се зае да си търси палтото, макар че ѝ казаха, че навън е топло. За нея беше въпрос на добро възпитание. Поне не настоя да си вземе ръкавици и шапка.