Последва дългото, несигурно слизане по стръмното стълбище, но когато излязоха на улицата, лимузината разсея и последните ѝ съмнения. Лъскавата черна боя и шофьорът със спретнатия сив костюм най-сетне я убедиха. Това беше служебна кола. Жената беше виждала такива по вечерните новини.
След това Ричър трябваше да избере подходящото място. Бяха отхвърлени множество симпатични кандидатури. Най-сетне се спря на едно кафене в традиционен за Чикаго стил, дискретно реновирано с необходимото уважение, вероятно от внука, който го беше наследил. Предлагаше приятна атмосфера и отговаряше на всичките му изисквания: място за паркиране на лимузината наблизо, места за сядане вътре и телевизор на стената.
Съседката на Маккан изглеждаше доволна от избора. Може би кафенето ѝ напомняше за местата, където беше ходила преди. Тя внимателно се настани в едно сепаре и остави Чан да седне до нея. Ричър зае отсрещното място, като се извъртя настрани, за да изглежда колкото е възможно по-незаплашително.
След като се представиха, стана ясно, че дамата е госпожа Елеанор Хопкинс, вдовица, пенсионирана лаборантка от университета, която беше не само технически грамотна, но и нещо повече: специализираната литература, която ѝ беше позната — много ограничена и специфична, но все пак съществуваща, — беше написана в голямата си част от нея самата или от хора, които познаваше лично. Или които познаваше покрай други хора, или щеше да ги познава лично, ако в някакъв момент от живота си беше започнала работа по някой друг проект. Според думите на жената професионалната ѝ кариера беше съвпаднала с един период, който беше много интересен от гледна точка на техническия прогрес.
След това жената им обясни, че Питър Маккан живеел в тази къща от много години и двамата се били сближили по един практичен съседски начин. Беше го видяла за последен път преди три-четири седмици. Това не било необичайно. И не давало основания за тревога. Тя излизала много рядко и било въпрос на чисто съвпадение да го срещне в коридора. А в последно време той и без това отсъствал често, понякога за по няколко дни. Жената не знаеше къде е ходил. Никога не го била разпитвала. Все пак му била съседка, а не сестра. Да, той не бил щастлив човек. Животът често се обръща по този начин.
Телевизорът в кафенето показваше местните новини. Ричър го следеше с периферното си зрение. Госпожа Хопкинс си поръча кафе и парче кейк, а Чан ѝ обясни, че е възможно господин Маккан да се е замесил в някакви неприятности. Неизвестни неприятности. Дали тя не знае нещо?
Жената не знаеше нищо.
— Изглеждаше ли разтревожен от нещо? — попита Ричър.
— Кога? — попита госпожа Хопкинс.
— В последно време.
— Бих казала, че да.
— От колко време насам?
— Може би през последните шест месеца.
В далечината навън се чуха сирени и приглушените вибрации от витлата на хеликоптер на около километър и половина от тях.
— Знаете ли нещо за проблемите на господин Маккан? — попита Ричър.
— Не. Почти не сме разговаряли на лични теми.
— Бяха ли свързани със сина му?
— Може би, макар че ситуацията със сина му беше по-скоро неизменна.
По телевизията се виждаше кадър от хеликоптер, който показваше зелени поляни. И дървета. Някакъв парк.
— Какъв беше проблемът със сина му? — попита Ричър.
— Не сме навлизали в подробности — отговори госпожа Хопкинс.
— Знаете ли, че беше наел частен детектив?
— Знаех, че възнамерява да предприеме конкретни действия.
— За какво?
— Не знам.
— Разговаряхте ли по технически въпроси? Като се имат предвид вашата професионална биография и неговият очевиден интерес към тази тема?
— Да, често разговаряхме по технически въпроси. Понякога на кафе и парче кейк. Както в момента. Обсъждахме заедно различни теми. Това ни доставяше голямо удоволствие. Аз му помагах да схване как са изградени основните структури, а той ми помагаше да разбера за какво се използват в момента.
— Може ли да се каже, че основният му интерес беше технически?
— Мисля, че не, но със сигурност имаше технически аспекти.
— Беше ли нещо, свързано с интернет?
На екрана на телевизора под нестабилната картина към парка се появи надпис, който гласеше: „Жертва на огнестрелно оръжие в парка“.
Възрастната дама вдигна поглед към телевизора и отбеляза: