— Не може — отговори възрастната дама. — Не и отвън. Не можете да използвате търсачка, защото уебсайтовете са гладки като билярдни топки. Трябва да знаете точния адрес. Не просто kafene.com, а нещо като kafene123xyz.com. Или нещо много по-сложно, разбира се. Трябва ви нещо средно между уникален локатор и свръхсигурна парола. Адресите на тези уебсайтове явно се разпространяват от уста на уста в определени общности.
На екрана на телевизора се видя как един тъмносин форд краун виктория прекоси тревата и спря. От него слязоха двама мъже с костюми. Сигурно бяха полицейски инспектори. Надписът в долната част на екрана се промени: „Убийство в Линкълн Парк“. Ричър чуваше още хеликоптери на около километър и половина разстояние. Конкурентните телевизионни канали също пристигаха на купона, макар и със закъснение.
— Казвал ли ви е Маккан какъв уебсайт търси? — попита той.
— Не — отговори възрастната дама.
На екрана се видя как до фигурата в черно в храстите приклекнаха още мъже. Ричър предположи, че са от полицията и съдебният лекар. Знаеше как се постъпва в такива случаи. И той самият много пъти беше приклякал до непознати хора в хоризонтално положение. Някои от тях все още бяха живи. Този не беше — нямаше никакво съмнение. Никой не бързаше. Никой не се блъскаше. Никой не повишаваше глас. Не се виждаха носилки, системи за кръвопреливане или кислород, никой не правеше изкуствено дишане.
„Убийство в Линкълн Парк“.
— Това е Питър, нали? — каза възрастната дама. — Защо иначе ме разпитвате? Защо иначе ФБР се интересува от мен?
Чан не отговори на въпросите, а Ричър не каза нищо, защото, докато говореше възрастната жена, картината на екрана на телевизора се смени. Вече показваше някаква къща. Къщата не се отличаваше с нищо и беше на най-обикновена улица. Беше къщата на Питър Маккан. Къщата на старата дама. Откъдето бяха излезли преди броени минути. Разпознаваше се веднага. Фасадата беше огряна от мигащи червени светлини. По стълбите към входа тичаха полицаи.
Беше твърде рано, за да бъде установена някаква връзка. Полицаите в парка все още дори не бяха проверили какво има в джобовете на Маккан. Не бяха намерили портфейла му, не бяха видели шофьорската му книжка, не знаеха кой е този човек и къде живее. Все още чакаха разрешение за действие от съдебния лекар. Ричър знаеше как се постъпва в такива случаи. И той самият беше чакал много пъти в същото положение. Смъртта трябваше да бъде установена официално, преди тялото да се превърне във веществено доказателство.
Все още нямаше никаква връзка. Това беше отделно разследване. Надписът в долната част на екрана се смени: „Полицаи от частите за борба с тероризма нахлуват в частен дом в Чикаго“.
Ричър се обърна към възрастната дама.
— Обадихте ли се в полицията?
— Да — потвърди възрастната жена.
— Кога?
— Веднага след като затворих вратата.
— Защо?
— Защото не ми харесахте.
— Нито един от двамата?
— Особено ти. Не приличаш на такъв, за какъвто се представяш. Не изглеждаш като агентите на ФБР, които показват по телевизията.
— Бях под прикритие. Преструвах се, че съм от лошите.
— Беше доста убедително.
— И ти се обади в полицията?
— Веднага.
— Какво им каза?
— Казах им, че в къщата ми има въоръжени терористи.
— Защо?
— Защото сме в Чикаго. Това е единственият начин да дойдат за по-малко от четири часа.
— Може би трябва да тръгваме — обади се Чан.
— Не, да останем още малко — каза Ричър. — Нищо няма да ни стане за още пет минути.
Двамата си поръчаха кафе, а възрастната дама поиска още едно парче кейк, така че Ричър и Чан също си взеха по още едно парче, за да ѝ правят компания. Екранът на телевизора се раздели на две половини. В лявата показваха парка, в дясната — къщата. Всяка от двете си имаше собствен надпис, съответно „Убийство в Линкълн Парк“ и „Терористична заплаха“, а под двата надписа имаше общ надпис, който гласеше: „Тежък ден за полицията в Чикаго“.
Втората чаша кафе беше също толкова хубава, колкото и първата. Както и второто парче кейк. В парка се появи найлонов чувал за прибиране на тялото, а пред къщата пристигна линейка. Чувалът беше затворен и пренесен в микробуса на съдебния лекар, а от линейката изхвърчаха парамедици, изкачиха се на бегом до входа и нахлуха в къщата. След малко излязоха обратно, като носеха ранен човек на носилка. Вероятно беше Хакет, макар че нямаше как да се установи със сигурност. Лицето му беше увито с бинтове от шията нагоре като на египетска мумия, а дрехите му не се виждаха от чаршафа, с който го бяха завили.