Сега разбирам, че правя тези записки, за да оставя някакъв документ. Както е казано в „Майстора и Маргарита“ — ръкописите не горят.
Но да започна поред.
В средата на август бях на алпинистки лагер. Подготвяхме се за траверс на три върха, включително и на Авицена. Тренировките протичаха нормално. Джумагелдинов — нашият треньор — бе доволен от мен. Но точно в навечерието на щурма ни леко настинах (тайно се поплисках в ледения поток — такава адска горещина беше). На сутринта пресипнах и за мой ужас не ме взеха в групата. Сигурна съм, че Марат Инокентиевич би погледнал през пръсти на леката настинка, но Цецилия Аркадиевна, тази дебела змия с червен кръст, се заяде и за нищо на света не отстъпи. Все пак намери начин да ми отмъсти за това, че нейният Яков Борисович тайно ми изпрати двеста големи маргарити за рождения ден, а наивният Тимчик го разтръби на всички…
Сутринта седмината тръгнаха за траверса без мен. Поплаках си малко край потока, после пак се изкъпах и за отмъщение реших завинаги, до края на дните си, да се откажа от алпинизма. Във всеки случай нямах никакво намерение да дочакам триумфалното им завръщане след една седмица. В края на краищата до превала Трите пантери можех да се спусна за малко повече от денонощие. Пътят е удобен и безопасен. Имаше и подходящо място за нощуване — където се сливат потокът и Тас Аксу. Малко по-нагоре от минералния извор. А от Трите пантери лесно можеш да се придвижиш и с кола — веднъж дневно тя идва при овчарите.
След като сложих в раницата едноместна палатка, спален чувал и нещо за ядене (по-точно две месни консерви, хляб и кондензирано мляко), оставих на видно място бележка, в която обяснявах, че поради неотложна работа се връщам през Трите пантери. По този път съм минавала десетки пъти, най-често със студенти филолози, които покриват нормата за значката „Алпинист“.
Времето беше великолепно, раницата не ми тежеше. До залез-слънце с лекота стигнах мястото за нощуване. Обикновено вдигаме палатките на левия склон на пролома. Там има удобна площадка на скалата — около шестдесет квадрата, обрасла с трева и шипки. Сутрин, когато слънцето изгрява, от скалната козирка се вижда добре как лъчите пронизват мъглата по цялата теснина и как се сливат долу пенливият ручей с голямата река. Казвам условно „голямата река“, тъй като в тези места Тас Аксу не е чак толкова широка — през август може да се премине по камъните.
Вдигнах палатката плътно до скалата, хапнах набързо студена консерва и мигом заспах като пребита.
Посред нощ се събудих от страхотен грохот. Земята под мен се тресеше. Някъде наблизо се срутваха камъни. Но скоро всичко утихна. Който често ходи в планината и вижда (а още по-често чува) как се свличат лавини, който познава коварния нрав на скалните сипеи, той не се притеснява особено от такива шумове, дори и нощем. И аз отново се унесох.
Започна да ми се привижда Земята сякаш от безкрайните глъбини на космоса. В хорото тя светеше сред другите планети като пухче на глухарче. Дори пулсираше като жива и с приближаването си към нея… Не, първо трябва да опиша как именно се приближавах към Земята в онзи сън.
Бях седнала в нещо като дълбоко кресло-люлка, а наоколо цъфтеше необикновена градина. Клоните, листата, цветовете и пъпките на неизвестни за мене растения се бяха преплели толкова тясно, че представляваха единен цъфтящ организъм. Накъдето и да погледнеш, навред се кълбяха чак до близкия хоризонт вълните на многобагрените корони. Странното бе това, че с отдалечаването си те ставаха все по-високи и по-стръмни, като че ли бях се оказала на дъното на пъстро оцветена фуния, при това линията на хоризонта не бе изпъкнала като при нас, а вдлъбната.
По нея слабо фосфоресцираше усукано в дебел сноп сияние, което се разпростираше до замъглените звездни простори. Вълшебната градина се приближаваше към Земята като безтегловен бавно въртящ се циклон, но когато започнаха да се различават накъсаните брегове на материците и между тях разлелите се морета и океани, обхвана ме безпокойство.
Видях се като треперещо огнено езиче сред разгулните ветровъртежи на Вселената…
Безпокойството ми се засили, когато навред по лика на Земята, дори по белите шапки на полюсите, започнаха да се различават стотици, хиляди отровни сини пламъчета. Всички те изпускаха твърди лъчи, както ядрата на звездите.
И изплува спомен, че моята градина през време на хилядолетните си странствувания из океана на вечността понякога се е устремявала към подобни живи планети, но ако забелязвала такива страшни пламъчета, винаги отлитала надалеч от тях. Опитвах се да възстановя в паметта си онези думи, жестове и заклинания, с помощта на които градината да избегне опасността, но не можах да си ги спомня.