По цялата обвивка на смерча започнаха да се появяват кафяви петна, които веднага почерняваха, докато накрая градината потъна в блестящо черна тъма…
Събудих се. По покрива на палатката чукаха едри капки дъжд. Без да се измъквам от спалния чувал, повдигнах платнището.
Съмваше. Подпухналите облаци с измърсени хълбоци пълзяха надолу по пролома. Удари гръм. Както обикновено синоптиците бяха сгрешили. Няма що, ще се наложи да бия път под дъжда, да не би да ми е сефте. Аноракът е сигурна работа, а на краката си имам обувки с котки — няма опасност да се подхлъзна. Съжалявах само за едно, че още вчера бях решила да се изкъпя в минералната вода преди закуска. Казват, че направо отслабваш с два килограма. Е какво, ще минем и без къпане. Виж, за момчетата ми е мъчно — как ли са там горе, на високото! Сигурно ги е хванала бурята, най-малко три дена ще ги държи. През август времето рядко се разваля, но развали ли се…
Събрах набързо палатката, нарамих раницата и тръгнах към кичестия глог, откъдето започваше доста стръмно спускане в пролома. Изумих се, когато зад храста пред очите ми зейна празно пространство. От пътечката нямаше и помен. Земетресението бе откъртило огромен къс от скалата, който се бе изтъркалял надолу и бе задръстил Тас Аксу. През кълбестите облаци трудно можеше да се види доколко масивен бент се бе образувал над реката, но аз бях сигурна, че Белокаменната ще се пребори с всякаква преграда. Дори си рекох: тъй просто не ще те укротят, миличка, докато изведнъж ме преряза като с нож — ами аз откъде ще сляза? Оказа се, че на козирката съм в капан. Над мене — около сто и петдесет метрова скала, без котки и въже съм заникъде, а долу — седемдесетинаметрова пропаст, опитай се да слезеш…
Свалих раницата и седнах върху нея. Спокойствие, преди всичко спокойствие! Как постъпват при подобна злополука печените алпинисти, например същият този Марат Инокентиевич?
— Първо, трябва са се въоръжиш с търпение и да чакаш помощ. Тя непременно ще пристигне — казах с гласа на Джумагелдинов.
— В дадения случай помощта ще дойде не по-рано от седмица — отвърнах на Марат Инокентиевич. — След завръщането ви от покорените върхове като победители ще се обадите по радиопредавателя в града за информация и чак тогава ще се юрнете да ме търсите. През това време обаче аз ще си умра край глогината. С моите запаси от храна няма да изкарам дълго, а най-главното е — нито капка вода наоколо.
— Можеш да дъвчеш шипки и да облизваш водата по камъните. Дори и да не вали, сутрин по скалите се образува роса. А дойде ли дъждец, край на проблемите с водата. Затова грей се край огъня, който ще поддържаш с лански трънаци, и чакай помощ. Сто на сто все някакви щураци ще поемат от Трите пантери нагоре по клисурата — обнадежди ме Марат Инокентиевич.
— Напразно е да се надявам на някакви си щураци — въздъхнах тежко. — Щом се развали времето, те си скатават палатките и се прибират у дома.
— В краен случай можеш да разрежеш палатката, спалния чувал и дори раницата на ивици, да ги завържеш с морски възел и да се опиташ да слезеш…
— Марат Инокентиевич, имам само ножче за консерви. С него не ще да разрежеш палатка. Освен това никога не бих се решила да се спускам дори и на десет метра по навързани огризки, ако и да успеех да накъсам брезента със зъби.
— Тогава нищо друго не ти остава, освен да си седиш спокойно в непромокаемата палатка и все пак да чакаш помощ — каза след известно колебание Марат Инокентиевич. — Само без паника и всякакви плачове.
Да, положението ми не беше за завиждане. Хванах се за един по-дебел клон на глогината и внимателно се надвесих над пропастта — какво ли пък, изведнъж може да се окаже възможно измъкването ми оттук, да пропълзя като гущер през цепнатините. Без раницата, разбира се. В края на краищата мога и да я бутна направо долу, а после ще я търся сред камънаците.
Но ненапразно казват, че с благи намерения е покрит пътят само към ада. Под мен блестеше отвесна мокра стена.
Вдясно на скалата по диагонал към моята страна беше надвиснало масивно тяло с твърде странна форма. То наподобяваше усукан по дължина кристал, който на края се разширява като фуния на стар грамофон. Челната част на тази фуния, по-точно само краят й, тъй като тялото беше проникнало в скалата, се опираше в шипковите храсталаци на козирката. За разлика от сивата блестяща скала кристалът беше матовочер, същински антрацит. По време на детството ми нашето семейство живееше в Кузбас, в Осинники, и аз с моите акранчета все се катерехме по въглищните камари.