— Слизай веднага, ще се пребиеш — извиках с пресекващ, не знам защо, глас.
Тя стисна роклята между коленете си и замлъкна. Тогава с бясно тупкащо сърце, чупейки клонки, се закатерих нагоре.
С лявата си ръка тя се държеше за ствола, дясната беше протегнала към планините, така че лакътят й бе там, където току-що беше се скрило слънцето, а пръстите й докосваха връх Абай с блесналите вечни снегове.
— Тези каменни великани в снежните си плащове винаги ще гледат към звездите — рече тя. — Дори и земяните да отлетят към други светове, планините все едно ще останат… Но знаеш ли с какво плащат за безсмъртието си?
— Лерка — промълвих отчаян и махнах една тревичка от русите й, чупливи около слепоочията коси.
— Те се разплащат със своята неподвижност, а няма нищо по-печално от неподвижността — въздъхна тя. — Ау, имаш кръв под ключицата! Дай да те излекувам.
Видях как влажно блеснаха зъбите й, как с крайчеца на розовия си език тя наплюнчи показалеца, чието докосване ме опари. Клончето под крака й изпращя, прекърши се и аз неволно я прегърнах със свободната си ръка през гърба и… внезапно я усетих цялата. Вълна на трепет се плъзна по нея от корема до притиснатите към мене гърди. Целунах раменете й, бенката под ухото, къдриците по слепоочията, потръпващите ноздри.
Нашата ябълка тихо се извиси над звънтящата градина и като току-що сътворена планета, тръпнеща, се понесе сред безсмъртните небеса.
И лунната река заливаше смаляващата се Земя като изпълваше със светлинни пръски пронизания от нея въздух.
И избухваха поривисти ветрове от завихрените вселенски течения.
И от нетърпимия блясък аз не можех да си отворя очите.
— Таланов, какво правиш, Таланов? — само това все питаше и питаше тя.
— Нищо, нищо — все повтарях и повтарях аз.
… Огънят изгасна.
В полунощ в затънтените Тяншански планини аз лежах на трийсетина крачки от тази, която ме бе целувала в ябълковата градина. Нейният мъж хъркаше, но това вече не я дразнеше толкова, колкото през първите години след сватбата. А тя самата бе се свила на кравайче до хъркащия си преуспяващ мъж и си мислеше за друг човек.
За човека, който бе предал и нея. И ябълковата градина. И полупресъхналата с дивна хубост река. И дома си, изоставен в паланката, където вече не мучат крави, не пеят петли и край павилиончето под стръмнината вече не си припомнят войната инвалидите — добри хора събориха павилиона, техниката изравни земята и инвалидите получиха дългоочаквания си покой.
Дори майка си предаде онзи, когото тя бе целувала. Дори майка си, за която той мислеше, че ще живее вечно. Но сгреши, макар и рядко да му се случва да греши, и в юлската черна жега на гробището, далеч извън града, когато спускаха майка му в земята, той виеше като зверче и се молеше пред мрачните вечни снегове да стане чудо. И не измоли, и пак предаде — сега вече паметта на майка си, предаде я за сребърниците в австралийското състезание, за пластмасовите криле на славата, за колекционирането на необикновени страни, за бурния живот, в който губиш представа за времето, така че предалият всичко и всички дори пред гроба на майка си не коленичеше всяка година.
И ни веднъж, ни един-единствен път не го споходи спасителната мисъл: а закъде бързаш? от какво бягаш? от родните места и могили? от най-светлите гори край лъкатушещите сибирски реки? от древните свещени градове? Ами ако реките пресъхват и изчезват зверовете, и оредяват горите, и не се чува в селата момински смях единствено само заради тебе? Ти и само ти си отговорен за всичко това. И земята, и небето са мъртви без теб. Ако беше останал тук, до тази, която бе те целувала в ябълковата градина — не би висял над града сивият смог и лалетата щяха да цъфтят до крайните къщи на паланката, и фазаните както по-рано щяха да кацат по покрива на училището, и буйните пролетни пламъци на нашата градина щяха да се виждат от другите планети. Затова, Човече, не позволявай да залиняват ни племето на Лунните, ни племето на Земните ратници!
В полунощ в затънтените Тяншански планини започнаха едва-едва да просветляват силуетите на върховете, подпиращи небето. Беше поело пътя си шествието на луната. След шестдесет и осмия камък от сливането на потока с Тас Аксу нагоре по клисурата един рис се събуди в дупката си. И веднага усети миризмата на заека, притаил се в коренищата на сребристата ела. И заекът почувствува върху себе си погледа на риса, осветил като лъч и скалата, и коренищата на сребристата ела, скочи и се втурна нагоре по склона, по-близо към хората, които спяха в двете палатки, по-точно спеше само един от тях и така страшно ръмжеше, че дори уплаши риса.