— Да.
— Той писал ли й е някога?
Ван Нийз отбягна погледа на Мейсън.
— Пфу! — нервира се Мейсън. — Полицията ще изясни всичко. Не ще има място за никакви мистерии. Те ще я накарат да даде отчет за всяко свое най-незначително действие в петък следобед. Ако реши да лъже, сама ще постави себе си в голяма каша.
— Няма никакви писма, които полицията да може да намери — обади се най-после Ван Нийз.
— Искате да кажете, че са били унищожени?
— Искам да кажа, че полицията не ще бъде в състояние да ги открие.
Внезапно Мейсън протегна ръка и взе чантата, лежаща до Ван Нийз.
— Това означава, че вие ги съхранявате.
— Мистър Мейсън, моля, това е моя чанта.
— Повикай лейтенант Траг! — обърна се Мейсън към секретарката си.
Настъпи миг на напрегнато мълчание. Дела стана и доближи телефона. Ван Нийз изчака, докато тя вдигна слушалката, а после изведнъж наруши тягостната тишина.
— Поставете слушалката на място, мис Стрийт! Писмата са в дясната половина на чантата, мистър Мейсън.
Секретарката остави телефона. Адвокатът отвори чантата, взе писмата, хвърли им бегъл поглед и ги спусна в джоба си.
— Какво правите, мистър Мейсън? — уплаха звучеше в гласа па младия човек.
— Имам намерение да ги проуча и ако вашето твърдение, че писмата нямат нищо общо със случая, се окаже вярно, ще ви ги предам незабавно.
— А ако излезе обратното?
— В такъв случай ще ги задържа.
Мейсън се насочи към вратата, но се спря и се обърна.
— И така, щом намерихте тази бележка, избързахте до летището?
— Да.
— И забравихте за срещата с Милфийлд?
— Не. Занесох му искалите книжа и тогава се отправих за летището.
— Къде се срещнахте с Фред?
— Навън, пред хотела. Той бързаше за яхт-клуба. Беше закъснял с половин час Намираше се в много възбудено състояние.
— Поради какво?
— Нещо Около работата. Каза ми, че някой е лъгал по отношение на него пред Бърбанк.
— Клевети, донесени направо на Бърбанк?
— Така разбрах. В този момент умът ми бе зает с други грижи, за да го разпитвам за подробности. От друга страна, Фред бързаше страшно много и се страхуваше да не пропусне срещата с Бърбанк. Това е пунктът, където изглежда грешите, мистър Мейсън. Бърбанк и Милфийлд имаха среща в 17:00 в яхт-клуба. Бърбанк щеше да бъде с бордовата си лодка, снабдена с прикачваем мотор, точно в 17:00 на малкия пристан на клуба.
— Разбирам. И вие трябваше да чакате тук в хотела половин час, преди Милфийлд да дойде?
— Да. Тридесет и пет минути, ако искате да бъда прецизен.
Стоях отвън пред хотела и чаках.
— Поради какво бе закъснял?
— Не зная. Беше страшно нервиран.
— И мисис Милфийлд беше все още на летището, когато пристигнахте там?
— За щастие, да. Не бе успяла да си осигури билет. Чакаше, тъй като й бяха обещали първото място, което няма да се заеме.
— И я върнахте обратно?
— Да.
— Показахте ли й бележката, която бяхте намерил?
— Разбира се.
— Не ще е зле да обмисля подробно всички тези неща — заключи адвокатът.
— Жалко, мистър Мейсън, че не можете да видите Дафни такава, каквато я виждам аз — произнесе с тон на огорчено достойнство Ван Нийз.
— Възнамерявам да помисля повечко за нея.
— И струва ми се, едва ли досега сте се опитвал истински да го сторите.
— Може би не съм — съгласи се Мейсън, — но не желая да виждам хората така, както ги виждат другите. Искам да ги виждам такива, каквито аз ги виждам. Лека нощ!
IX
Докато чакаха асансьора, Мейсън се обърна към секретарката си.
— Е, сега вече ще те откарам в къщи, за да се наспиш.
— Не се правете на глупав — засмя се тя.
— Но ти едва стоиш на краката си.
— Нищо подобно! Ако смятате да надникнете в съдържанието на писмата, надявам се, ще се изправите пред нова въпросителна.
— Искаш без отлагане да проследим всяка нишка? — усмихна се адвокатът.
— Всички до край! Та не държите ли сметка за женското любопитство, шефе?
— Опитвам се да държа сметка за женската умора.
— Тъкмо сега цялата ми умора се изпари. Вечерята така ме ободри, че ей богу, шефе, мога да стоя и слушам приказките на Ван Нийз цяла нощ.
— Много забележителен глас — съгласи се Мейсън. — По всяка вероятност той говори и за изключителната личност на притежателя му.
— Жена, която има такъв приятел, трябва да е истински щастлива — каза замечтано Дела. — Човек, който дълбоко я разбира и й симпатизира, и… и се опитва да я спаси.
— Да я спаси? От какво?
— От самата нейна същност, разбира се.
— Съвсем явно е, че Дафни Милфийлд не желае да бъде спасявана от самата себе си.
— Естествено тя не желае, но искам да наблегна на това, колко е великолепно да има такъв приятел като Хари Ван Нийз. Кога ще четете писмата, шефе?