— Утре сутринта, — ухили й се той.
Когато прекосяваха хола на хотела, Мейсън се обърна любезно към чиновника.
— Лека нощ!
Отговорът на последния бе нечленоразделно ръмжене.
— Е, шефе, къде ще четем писмата?
— В кантората, разбира се.
— Кога?
— Утре сутринта.
— Не се занасяйте, шефе — засмя се тя. — Тук в колата. Ще запалим лампата.
Седнаха един до друг в автомобила. Писмата бяха повече от половин дузина. Носещите по-ранна дата имаха и адреса на подателя — Дъглас Бъруел, — и името на един хотел от Сан Франциско. Върху по-късно написаните стояха само инициалите Д. Б. и адресът на хотела. Писмата обхващаха период от шест седмици и разкриваха прогресивно нарастваща интимност.
— Е? — възкликна Мейсън, когато завършиха четенето.
— Изглежда, момчето е много мило.
— Момчето?
— Исках да изразя впечатлението си, че той е някак недостатъчно опитен в тези работи.
— Какво те кара да мислиш така?
— Начинът, по който е хлътнал. О… не зная как да го изразя. Налапал е здраво въдицата й това е то. Наивен и идеалист е. Не би бил никога щастлив с нея. Ван Нийз беше прав. Би било голяма трагедия.
— Добре, да видим какво ще каже той за себе си.
— Какво имате предвид?
— Ще го потърсим по телефона в Сан Франциско. Нямаме време да ходим там за интервю, а на всичко отгоре може само да губим време, ако не го намерим веднага. Нека бием и тук полицията с една точка и да видим какво има да каже за себе си мистър Дъглас Бъруел.
Телефонното повикване проведоха от бокса за междуградски разговори на един от по-големите хотели. В този късен час връзката бе осъществена почти мигновено и след няколко секунди телефонистката от хотела в Сан Франциско докладва.
— Мистър Мейсън, Дъглас Бъруел се намира извън фала за няколко дни.
— Знаете ли как можем да се свържем с него по телефона.
— Ако желаете — отвърна любезно момичето — можете да говорите с дежурния чиновник. Всичко, което аз мога да ви съобщя е, че е вън от града.
— Чудесно! — съгласи се Мейсън, а след това се обърна към секретарката си. — Слагам бас. Дела, че той е тук в Лос Анжелос.
— Ало! — прозвуча след миг мъжки глас в слушалката.
— Опитвам се да вляза във връзка с Дъглас Бъруел. Касае се за нещо извънредно важно.
— Обаждате се от Лос Анжелос, нали?
— Да.
— Добре, той е там.
— Можете ли да ми кажете как да го открия?
— В хотел Клеймьр.
— Благодаря ви — и Мейсън затвори.
— А сега, Дела, едно нещо е съвсем сигурно — отиваш си право в леглото.
— Какво ви отговориха за Бъруел?
— Той е тук.
— Къде?
— В хотел Клеймър.
— Та то не е далеч, само два блока по-надолу, — и като видя, че Мейсън се колебае, добави — и ако се прибера по средата на цялата работа, все едно няма да мога да заспя.
— Трябва да приучиш нервите си да не се напрягат толкова много но повод на всяко убийство.
— Какво ти убийство, шефе? Та сега ние стоим изправени пред такъв любовен роман. Хайде да вървим!
X
Дъглас Бъруел се оказа висок, около тридесетгодишен младеж, с изпъкнали лицеви ябълки, с големи тъмни очи, блестящи като у туберкулозните, и черна вълниста коса. Под очите си имаше тъмни кръгове. Косата му бе разрошена. Върху масичка, поставена до най-удобното кресло, се намираше пепелник, препълнен с угарки от цигари, всяка от които явно не беше пушена повече от половината. Гласът му издаваше силното емоционално напрежение, в което бе изпаднал, а в маниерите му нямаше и следа от преливащата гостоприемност на Ван Нийз.
— Е, какво означава това? — попита той рязко.
Като му отправи остър изучаващ поглед, без всякакви предисловия Мейсън сякаш изплющя с камшик.
— Искам да ви поставя няколко въпроса относно мисис Милфийлд.
Ако без предупреждение Мейсън бе нанесъл удар в стомаха му, реакцията на младежа не би била изпълнена с по-голяма изненада и списвана.
— Относно… относно…
— Относно мисис Милфийлд — повтори твърдо Мейсън, като затвори вратата с крак и посочи удобното кресло на секретарката си. — Сядай, Дела!
— Но аз не знам нищо за мисис Милфийлд.
— Познавате ли Фред Милфийлд?
— Срещал съм го, да.
— Във връзка с работа?
— Да.
— Кога се срещнахте с жена му?
— Аз… защо, струва ми се, срещал съм я само веднъж, мистър… как, казахте, бе името ви?
— Мейсън.
— Срещнах я само веднъж, мистър Мейсън. И мога ли да попитам какви са основанията ви за всичко това? Не одобрявам вашето безцеремонно нахлуване в стаята ми и начина, по който ме затрупваше с въпросите си. Да не сте свързан с полицията?