— Но той донесе портфейла ми и всичко вътре си стоеше непокътнато, заедно с парите, и не стига това, ами и не пожела да вземе дори двадесет долара за награда. Забавна история, нали? И много симпатичен човек, нали?
Амелия приведе главица и се усмихна замислено над рисунките.
— На каква възраст е?
— О, може би над петдесет, на петдесет и пет.
— Петдесет и пет?
— Е, баба ти е почти на петдесет и пет. Да, определено. Но това е по-забавно от библейските истории, нали? — подметна Джак, понеже Наталия му бе разказала, че майка й често чете на Амелия преразказани притчи от една „Библия за деца“, макар и педагогическите й опити едва ли имаха дълготраен ефект. Лили не бе особено религиозна. — А това е една съвсем истинска случка.
— А библейските истории не са ли истински?
— Даа. Е, повечето от тях. Както и да е, Амелия, ако някога намериш портмоне или чантичка и ако можеш да откриеш притежателите им, надявам се да постъпиш като този възрастен човек, и да ги върнеш на хората, които са ги изгубили.
Амелия отново сведе глава.
— Ами ако намеря кесия с много пари?
— Да! — засмя се Джак. — Трябваше да видиш колко щастлив бе този човек, когато ми върна портфейла! Бе на върха на небето!
Глава четвърта
Наталия позвъни на следващата сутрин, малко след като Джак изпрати Амелия до дома на мисис Вернън.
— Звънях преди малко… О, както си и мислех, семейство Вернънови — въздъхна тя с лека досада. — Исках да се уверя, че си у дома, тъй като не можах да си намеря ключовете — за апартамента, имам предвид. Може би съм ги опаковала без да искам в багажа.
— Чаках те. Откъде се обаждаш?
Телефонираше му от някаква бензиностанция и се надяваше да си бъде у дома след около час.
— Недей да бързаш. Внимавай, скъпа.
Джак се върна на работната си маса. Фасадата на неговата къща лежеше върху листа, леко екипирана с молив и вече готова за покриване с туш. Следващите няколко минути обаче Джак се засуети из апартамента, хвърли една възглавница на мястото й на дивана, макар че Наталия не обръщаше особено внимание подредени ли са вещите или не. Хладилникът беше зареден с храна и когато се прибереше, щеше да е време вече за обяд, но Наталия не държеше много на точните часове за хранене, така че човек никога не бе сигурен кога е гладна и кога не.
После потъна дълбоко в работата си и тъкмо изтегли тънка, изящна линия с островърхата си четка, за да нарисува клона на едно дърво, когато дочу двата познати тона от клаксона на колата, които можеше моментално да различи от останалите улични шумове. Приближи се до прозореца на хола и съзря на отсрещния край на улицата Наталия да затръшва багажника на червената си тойота. Асфалтът бе потъмнял от ръмящия ситен дъждец, който Джак не бе забелязал.
— Ей! — викна й той и тя се обърна по посока на гласа. — Чакай ме долу, слизам веднага! — Видя я да му маха с ръка.
Джак грабна връзката с ключове и се заспуска бегом по стъпалата.
— Здравей, скъпа. — Стисна ръката й, сгушена в широкия ръкав на стария шлифер с кожена яка и бързо я целуна по бузата. — Уморена ли си? — Извади куфара й от багажника.
— Не, но в Пенсилвания вали като из ведро.
Джак забеляза, че калниците на колата бяха изпръскани с мръсотия.
— И това, нали? — Той измъкна и голяма платнена чанта.
— Да. Аз ще взема книгите.
Затвори вратичката на колата, бръкна и извади от багажника ленена торба, издута от книги, с щампована емблема отгоре „Харвардски университет“ и затръшна капака му.
Горе Наталия се оплака, че е съсипана от умора — гласът й звучеше така, сякаш бе спала само два часа тази нощ или изобщо не бе мигнала. Бе се срещнала с Луис и някои негови приятели на вечеря и сетне Луис й бе телефонирал някъде в малките часове.
— Направо ми призля от всичко това и потеглих сутринта доста рано.
До този момент му бе разказала за хората, посетили я снощи в дома й, за досадната вечеря в клуба за голф с неколцина приятели на майка й, но не и за това, че й бе призляло от компанията на Луис.
— Нека сваля първо тези обувки. Малко да ми починат краката.
Носеше сандали с токчета, лятна пола и риза с остро изрязани крайчета, щръкнали леко и поизмачкани. Сигурно не се бе преобличала от снощи — помисли си Джак.
— Искаш ли да вземеш един душ? Или едно питие? Купил съм от любимото ти „Гленфидич“.
— Да — отвърна Наталия и приседна на дивана, за да освободи изморените крака от сандалите си. Запали цигара Марлборо и се излегна назад.