— За една седмица? Чудесна идея — отбеляза Джак.
Наталия се събличаше. Искаше да вземе един душ.
— Ако не се лъжа, идеята е на Марион. Елси се нуждае от малко почивка, а училището има, струва ми се, великденска ваканция — промърмори Наталия и се скри в банята.
Сюзън бе останала да преспи тази нощ в свободната стая за гости — разбраха го по трите книги, прилежно наредени на бялата маса. Джак изу панталона си, съблече ризата си кимоно и пред очите му изплува образа на Елси и Наталия, седнали срещу него в „Гей найтиз“. Разговорът им беше сериозен, без никакво хващане за ръце, което бе забелязал у други. По същия начин биха се държали, ако се биха усамотили на дивана в тази стая, мина му през ум. Гоблените и еднорогът… Но далеч по-ярки бяха виденията с Елси, танцуваща във въздуха; Елси с приведени очи, заслушана в гласа на Наталия, заровила тънките си пръсти с червен маникюр в косите. Както винаги, тези светли спомени го изпълниха с кротък копнеж, но без да бъдат сексуален дразнител за него.
Глава двадесет и девета
— Вашата мммм! — Ралф Линдърман се въздържа и размаха юмрук във въздуха. Бос и по пижама, сграбчи дръжката на външната врата.
— Аа-уа — изквича в отговор дребосъкът, покатерил се на стълбищната му площадка. Обут бе в сини гащета, навлечени върху издутата между крачетата му пеленка, без нищо друго отгоре. Живееше на долния етаж и нямаше никаква работа тук.
— Ооу-уии! — изписка другият фъстък, още по-дребен и залази на четири крака нагоре по стъпалата.
— Къш! Мястото ви е долу! И на двамата! Марш оттук! — Ралф ги отпъди с ръце.
Писклив женски глас извика нещо на италиански от долния етаж.
Ралф се улови за перилата, наведе глава и се провиква:
— Мадам! Бихте ли била така любезна да свалите тези дечица долу? Стълбището е опасно за тях!
— Гледай си работата, мистър Линдърман! Както си ревнал, става два пъти по-лошо! — Но жената се качи да си прибере зверчетата.
— Ако това продължава, ще извикам полицията — просъска Ралф. — Нямате право да нарушавате покоя на хората по този начин!
— Кой крещи най-силно? Кой? — Едрогърдата, яка млада жена, новодомка в къщата, сложи малкото дете на рамото си, а другото хвана за ръка.
— Дръжте си само вратата затворена! Друго не ща! — Ралф влезе в апартамента си и с трясък затръшна вратата. — Дявол да ги вземе, копеленцата му недни — измърмори той в коридора.
Вече втора седмица трябваше да понася всичко това. Неприятностите бяха започнали със смъртта на възрастната госпожа от долния етаж, чиито внуци бяха дошли на погребението й, а после заседнаха в апартамента й, по всяка вероятност, за вечни времена. Тъй като там вече живееше едно семейство, отделно от брата на госпожата, и видимо нямаше кой знае колко голямо жизнено пространство за младата двойка с двете й бебета, а може би и трето бе на път да се роди, то Ралф бе длъжен да докладва за случая пред властите, тъй като сигурно съществуваше някакъв закон за разпределението на еди-колко си човека в тристаен апартамент, но подозираше, че ще му отвърнат: „Ако са роднини и така нататък, могат да живеят както си искат“. А внукът с двете маймунчета, разбира се, щеше да каже, че няма да останат дълго и са дошли само за погребението.
През последните няколко дни Ралф не бе насъбрал и четири часа спокоен сън заради тези малки влечуги, които сякаш бяха денонощно будни — подвиг, на какъвто Ралф не бе способен — и надаваха еднакво силен вой както в шест сутринта, така и в шест следобед. Нервите му бяха изтънели, бе крещял и проклинал прав в коридора, което го бе направило още по-неприятен за съседите му. Знаеше, че и без това го считат за ексцентричен, може би и за враждебно настроен особняк, макар и да поздравяваше учтиво с „добър ден“ и „добър вечер“ всеки член на семейството, когато се срещнеха на стъпалата, дори да бе някой груб и намусен малчуган. А откакто започна да крещи на бебетата, се уплаши, че хората от кооперацията могат да се настроят против него. Струваше му се невероятно, че другите обитатели могат да понасят този шум — може би се чувствуваха като у дома си, като в Италия или откъдето бяха дошли. Но не им се налагаше да си отпочиват през деня и да изкарват прехраната си с нощен труд. А и половината от тях въобще не ходеха на работа.
Ралф легна в малката си спалня и се опита да се овладее. Минаваше четири следобед. Мъчеше се да заспи от дванадесет насам. Трябваше да е на работа в седем и половина, а часовника си бе навил за шест и половина.