— Мистър Съдърланд…
— Не, не е кражба с взлом — отвърна Джак.
— Да не би да се е случило нещо с малката ви дъщеричка?
— Не.
— С Елси? — Линдърман го погледна разтревожено.
— Не, не.
— Е, хубаво… Бихте ли ме извинили само за минутка. Можете да се разположите удобно. Трябва да се доизбръсна, а после да изведа кучето на разходка. — Линдърман му посочи креслото и се скри в банята, явно някъде вдясно от двата прозореца.
Джак тихо пристъпи към отворената врата, през която бе излязъл Линдърман. Видя малка спалня с неоправено легло и чу водата отново да шурти. Леглото изглеждаше така, сякаш Линдърман току-що се бе събудил от сън, но не бе ли възможно и да е излязъл още в три следобед? Джак се приближи до вратата на апартамента и забеляза над нея рекламен афиш, обрамчен в кафяв кант, на който бе написано с големи черни букви: ПРИГОТВЕТЕ СЕ ЗА СРЕЩА С ВАШЕТО КУЧЕ. Линдърман бе преправил с четчица думата БОГ. Такива афиши се продаваха в будките за сувенири.
— Ха-ха! — изкриви лице в саркастичен смях Линдърман, връщайки се от банята с кърпа в ръка. — Моето последно изобретение. „Пригответе се да…“
— Къде работите сега, мистър Линдърман?
— Аа. Мръсен вертеп. Наричат го „Пламтящата аркада“, между Бродуей и Осемдесет и първа улица. Хляб и зрелище за масите. Отворено е по всяко време на денонощието. Омразна клиентела, не мисля, че би ви допаднала… Мистър Съдърланд, колко сте пребледнял!
— Пребледнял?
— Само до преди една минута бяхте червен като цвекло, а сега имате вид на ни жив, ни умрял! Ако искате да поговорим за това, което ви написах за Елси, то — не бихте ли… — Линдърман протегна ръка, сякаш искаше да придружи Джак до креслото в голямата стая.
Джак се дръпна рязко назад и улови дръжката на вратата.
— Благодаря ви, но трябва да тръгвам. Извинете, че ви обезпокоих. — Джак бързо излезе.
Отново беше на слънце, крачейки с поуспокоена стъпка. Въздухът приятно галеше измъченото му тяло. Пресегна се за ключовете си.
Наталия и Амелия си бяха у дома. Наталия се суетеше из кухнята.
— Здравей, Джак! Познай какво ще… Какво има, Джак?
— Нищо.
— Господи, не приличаш на себе си! Къде беше?
Джак осъзна, че леко трепери. Треска ли имаше?
Спомни си за онзи мразовит ден, когато Елси лежеше трескава, с посинели устни на леглото им в спалнята — февруари ли беше тогава? Свали ризата-кимоно през глава.
— Ще взема един душ. — Прекрачи в банята и завъртя кранчето с топлата вода.
Наталия го последва.
— Джак, какво има? Да не би си се сбил някъде?
— Нее! — Джак едва не се разсмя, пристъпвайки под горещия душ.
Благословена вода, за миг забрави всичко около себе си, опиянен от живителните струи, подложи глава под тях и извърна нагоре лице, усещайки приятни тръпки по цялото си тяло. Зъбите му престанаха да тракат.
— Топъл душ в тази жега… Искаш ли нещо студено за пиене?
— Само чаша горещ чай.
— Сериозно.
— Да, моля те.
Джак нахлузи хавлията си и пренесе чая в спалнята. Кимна на Наталия:
— Седни.
Наталия се поколеба, но той посочи с настоятелен жест стола до леглото.
— Добре. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво има? — Наталия нетърпеливо приседна на крайчеца на стола с права облегалка.
— Елси е убита — промълви едва чуто той.
Наталия трепна.
— Убита! Какво искаш да кажеш?
— Днес следобед. Марион ме извика по телефона. Станало е около четири часа.
— Убита… как!?
— Някой я е ударил много силно с тухла по главата. — Джак вдигна отново треперещата си ръка към чашата с чай.
— И къде е станало това?
— Точно пред входа на къщата. Марион я е чула да крещи, и… когато слязла долу, я намерила на стъпалата и я качила в апартамента. Мислила, че е само в безсъзнание, ала тя вече била мъртва. Полицията дойде… и една линейка от болницата „Сейнт Винсънт“. Марион мисли, че…
— Не мога да повярвам — простена Наталия. — Не мислиш ли, че онова влечуго Линдърман… — Наталия се изправи. — Видяла ли е нещо Марион?
— Не. Някой се стрелнал зад вратата, някой в бели панталони, но тя е още в състояние на шок, скъпа, може и да се е излъгала?
— Не вярвам! Кажи ми, че не е истина, Джак! Не е възможно!
— Отбих се у Линдърман — каза Джак. — Твърди, че си е бил целия следобед вкъщи и изглежда, че наистина е така… Марион спомена за онова момиче, Фран. Сещаш ли се? Онази кранта, с физиономията на боксьор.