— Фран, да.
— Как й беше фамилията?
— Не помня… Боже мой, Джак… видя ли Елси?
— Естествено. Да. След като ми се обади Марион, пробягах разстоянието до Грийн стрийт. Мислех си, че Елси е само ранена… че е изгубила съзнание, но… — Джак не искаше да описва раните по тялото й. — Марион подозира Фран… О, ченгетата рано или късно ще я открият. Сигурен съм, че ще разпитат и Линдърман. Но колко ли извратени типове са се навъртали край Елси. Нямам и представа. А ти?
Наталия изглежда не го слушаше. Лицето й бе сгърчено от болка, главата й безсилно отпусната надолу, а очите — сухи и безжизнени.
— Господи, Елси! Не! — внезапно изкрещя тя, стресната от ударите по затворената врата.
Амелия леко открехна вратата, явно желаейки нещо.
— Сега ще се върна — каза Наталия и излезе. — Не, скъпа, с татко ти си говорим за нещо. Само пет минутки. Да, за пътуването. Ние… — Гласът й затихна в коридора.
Пътуването за Югославия. Бяха го запланували за края на месеца, със самолет до Белград, през Виена. В ъгъла на коридора вече ги очакваха два куфара, единият с отворен капак, в който бяха опаковали някои неща.
Наталия се върна с чаша „Гленфидич“.
В следващите пет минути Наталия го разпита за всяка подробност — къде е била ранена Елси, какво е казала Марион, къде е тя сега (Наталия бе виждала Мира, но не бе сигурна за фамилията й — Джаксън или Джонсън); какви въпроси е задавала полицията, как се е държал старият Линдърман.
— Отивам да я видя — съобщи Наталия.
— Кой? Марион?
— Елси.
Джак не успя да я разубеди. Наталия смяташе да посети първо болницата „Сейнт Винсънт“ и ако не я откриеше там, да отиде направо в моргата.
— Тогава ще дойда с теб — заяви Джак и стана, готов да се преоблече.
— Искам да остана сама.
Нещо в решителния й глас и плътно стиснатите й устни го накара да отстъпи. Тя наистина предпочиташе да отиде сама.
— Не позволявай на Амелия да гледа новините тази вечер. Могат да съобщят нещо по телевизията, разбираш ли? — прошепна Наталия.
Джак бързо се облече след захлопването на външната врата. Навлече леките си памучни панталони и ризата, провесена навън. Взе от банята джинсите си „Левис“, потъмнели в горната част от потта.
— Тат-коо! Небу-коо! — извика Амелия от всекидневната.
— Какво? — Завари дъщеря си, легнала на пода, подпряла главицата си върху лакът, с паднала над лицето й коса.
— Ето го тука! Мога да го прочета! Какво е това?
Джак се наведе над картата на Югославия, която Амелия бе разгънала върху килима, но видя само един голям правоъгълник на хартията.
— Някакво селище. Какво друго има?
— Ще ходим ли там? — Изгубила търпение, Амелия изхленчи: — Не е град, прилича ми на село. Тук, в крайчето. Виж!
От прозореца зад гърба й струеше слънчева светлина и огряваше със златисти отблясъци светлата й коса, което му напомни за Елси. Последната слънчева светлина за последния ден от живота на Елси. Джак затвори очи и извърна глава настрана.
— Ще отида да приготвя нещо за вечеря. Не си ли гладна вече?
— Не — нацупи се Амелия. — Къде е мама?
— Излезе за малко. Скоро ще се върне.
Наталия бе започнала да прави вечерята, така че не му оставаше много работа. Тъкмо бяха седнали на масата и телефонът иззвъня. Мъжки глас се представи за еди-кой си инспектор и запита дали може да намине тази вечер и да поговори с Джак.
— Разбира се. Сега ли?
— След десетина минути.
Джак се опита да положи Амелия в креватчето, но тя бе заподозряла нещо и започна да го разиграва: „щяла да си легне, не, нямало да си легне, защото някой щял да дойде у дома“.
— Разбира се, че можеш да останеш с нас — опита се да я подлъже Джак. — Ще има весел маскарад. Ще играем на стражари и апаши.
Златистите очи на Амелия се разшириха.
— Кой ще дойде? Кога?
— Някои ще бъдат облечени в пижами. Хайде, бързо се преобличай!
Звънецът иззвъня. Двама униформени полицаи в сини ризи с къси ръкави се заизкачваха по стъпалата. Джак разпозна в единия от тях полицая, който го бе разпитвал в апартамента на Марион.
— Мистър Съдърланд?
— Да, господине — отвърна Джак.
Представиха се един на друг и Джак ги въведе в стаята и им предложи да седнат.