— Веднага я разпознах! Безпогрешна е. Обзалагам се, че ще свърши добра работа на полицията!
— Мислиш ли? Мога да им я дам още сега. — Под ризата-кимоно с кръгла якичка на рисунката се издуваха едри гърди. Джак потръпна от погнуса и отмести поглед встрани. Не искаше да вижда повече тази карикатура.
— Можем да й направим ксерокопие. Не, по-добре е да оставим това на полицията.
Джак взе бележника от ръцете й, откъсна страничката и й я подаде.
— Моят принос към разследването.
Наталия се упъти към телефона.
Джак закрачи безцелно из хола. От полицията се обадиха, че ще дойдат да вземат рисунката. Наталия им бе обяснила нещата както винаги кратко и ясно, със спокоен и уверен глас.
— Споменаха ли нещо за съседите на Фран? Разпитала ли ги е вече полицията?
— Молюски. Затворили са се като миди в черупките си. Та виж само онова момиче от Грийн стрийт — чакала е до днес, за да съобщи една дума на полицията — след като всички съседи са наизлезли на улицата да видят линейката и носилката, която изнесоха.
Полицията пристигна след около половин час, но не с детектива Маккълън, а с младия офицер от криминалния отдел.
— Да, хм-м — усмихна се той при вида на карикатурата. — Да, изглежда много по-убедителна от рисунките по описания на очевидци, с които съм свикнал да работя.
— Това е Фран Дилън — или Боумън — другото име, с което се представя — каза Наталия. — Приликата е поразителна. Ако тя е лицето, което издирвате — предпазливо добави тя, взирайки се внимателно в полицая.
— Дилън, да. Тъкмо тя ни е нужна.
— Съвместно с детектива Маккълън ли работите? — попита Наталия.
— Невинаги, госпожо. Работя с няколко човека. Всъщност, още съм в началото на разследването. — Полицаят отказа да седне, отказа и предложената му чаша студена кола. Благодари и си тръгна.
— Хрумна ми за момент — подхвана колебливо Джак, търсейки очите на Наталия — възможно ли е… нападателят… — той сниши гласа си до шепот, зърнал Амелия да излиза от стаята си — да е някой друг конкурентен модел?
Наталия също забеляза Амелия.
— Не ми се струва много убедително. Никога не се е оплаквала от хората, с които работи. А и… модел с тромаво тяло и грозно лице? — подсмихна се тя.
— Тат-коо! Пак ли дойдоха да те глобят? — попита Амелия. — Защо тези полицаи ти носят толкова квитанции за паркиране?
— Даа… Ами искат да си приберат парите, преди да сме избягали от страната! Но ти няма защо да се тревожиш. Все някак ще се оправим.
Телефонът отново иззвъня. Надяваше се да не търсят него, но се обаждаше Джоуел. Наталия вдигна слушалката.
— Би ли им казала, че не съм в състояние да разговарям с никого? Обясни там нещо… знаеш сама. — Наталия можеше винаги да измисли чудесно извинение. — Ще изляза отново за малко. Няма да се бавя. Може би само за час…
Наталия разбираше всичко и не задаваше излишни въпроси.
Джак се отби в един цветарски магазин на ъгъла на Гроув и Седмо авеню и купи букет от дванадесет бели рози, замисли се и прибави още шест червени. Взе едно такси до хотел „Мансфийлд“ на западната Четиридесет и четвърта улица, където бяха отседнали родителите на Елси. Продавачът му бе дал и малък плик с картичка в него. Надписа я на регистратурата в хотела, като помоли за писалка.
„От още един човек, който обичаше Елси.
Връчи цветята с пликчето на мъжа зад гишето.
— Мисля, че са в стаята си, господине. Желаете ли да ги повикам?
— Не. — Джак поклати глава. — Благодаря ви.
Вратата на асансьора се отвори и от него излезе руса жена. Толкова много приличаше на Елси, че Джак не откъсваше поглед от нея. Беше на около четиридесет, малко по-едра от Елси и се движеше по същия начин, леко и грациозно, с високо вдигната глава. Джак едва не политна назад, когато пресрещна очите й, сини като метличина.
— Мисис Тайлър…
— Да?
Джак забеляза, че очите й бяха зачервени, може би от плач.
— Аз съм Джак Съдърланд. Радвам се да се запозная с вас. — Джак леко се поклони.
— Джак Съдърланд! Да! Съпругата ви беше толкова мила с нас. Каква приятна изненада!
Внезапна болка го проряза в стомаха, но за щастие успя да сдържи сълзите си. Поклати глава като стеснителен юноша.
— Аз… току-що ви донесох… ето това. — Той кимна към бялата кутия с цветята и човекът иззад гишето любезно й я подаде.