Фактът, че полицията бе снела подозренията си от Съдърланд под претекста, че си е бил у дома, когато му е позвънила Марион, Ралф отхвърли от мисълта си като поредната му вулгарна лъжа. Чувствуваше, че в тази история нещо не е наред и че обстоятелствата не се свързват помежду си. Губеха се цели десет минути от момента на убийството до позвъняването на Марион. Или самата Марион прикриваше някаква улика към Съдърланд? Нямаше и съмнение, че Съдърланд въртеше любов и с двете. Никога нямаше да забрави онази неделна сутрин, когато Джон бе излязъл с двете момичета от дома си, хванал ги под ръка, и се бяха отправили със залитаща походка през Блийкър към Седмо авеню, за да хванат такси.
Марион изглеждаше засега вън от всякакво подозрение, ала не бе изключено тя да е извършила убийството в пристъп на болезнена ревност и омраза. Ралф бе помислил и за тази възможност и сега подозренията му се бяха увеличили. Съдърланд навярно бързо бе изтичал до дома си в онзи следобед, изчаквайки предварително уговореното телефонно обаждане, което можеше да му осигури непоклатимо алиби. Възможно ли бе да са завързали страстна любовна връзка и да са замислили заедно убийството? Наталия познаваше ли Марион? Беше ли й съобщила Елси за новата си приятелка и съквартирантка?
Такива мисли измъчваха Ралф, когато изведе Бог на разходка в единайсет сутринта, опитвайки се да овладее тъгата и гнева си. Сети се, че трябва да купи нещо за обяд, без да забравя, разбира се, и за придирчивия Бог. Не се осмеляваше да се отбие в магазинчето на Роси, припомняйки си неотдавнашната среща там със Съдърланд, но и не можеше да влезе с Бог в супермаркета на ъгъла на Гристид и Блийкър. Отиде в едно магазинче на Седмо авеню и купи малко храна и голяма тлъста пържола за Бог, обсебен от тягостни мисли и мрачни предчувствия. Не смяташе поне засега да потърси някоя нова работа, нито да поиска социална помощ след уволнението си от „Пламтящата аркада“. Имаше правото на няколко напълно свободни дни, през които да мисли само за Елси — дни на тъга и униние, мрачни и неспокойни. Едва бе успял да подремне няколко часа миналата нощ, макар и да се бе надявал на „нормален“ сън по времето, когато проклетите италианци от долния етаж се изтощаваха от непрестанната си дневна гюрултия. Разбираше добре, че безсънието му е плод на тревога и потиснатост — сякаш и мрачните му нощи бяха надянали траурна дреха и скърбяха заедно с него по изгубената му любов.
В топлите следобеди и вечери Ралф често лежеше по пижама в леглото си с книга в ръка, взета от Градската библиотека и на всеки кръгъл час слушаше новините по радиото върху нощното си шкафче. Вече два дни не съобщаваха нищо за трагедията на Елси Тайлър, ала на следващата вечер, точно в седем, във вечерния бюлетин говорителят съобщи, че полицията издирва Франсис Дилън, двадесет и шест годишна, от приятелското обкръжение на младия модел, на чийто свидетелски показания полицията възлага големи надежди.
Ралф спусна боси крака от леглото, пъхна се в домашните си чехли и неспокойно закрачи из апартамента, забравил за детските крясъци от долния етаж и ударите с топка по заключената си външна врата. Ако заловяха тази Дилън, щяха ли да я заподозрат в убийството на Елси? Нямаше ли да скалъпят набързо някакво фалшиво обвинение?
Ралф трескаво погледна към телефона, обзет от внезапния импулс да се обади на Съдърланд и да му каже без много увъртания какво мисли за него: че публикуваната във вестника карикатура на Фран е един от обичайните му трикове, с които иска да отклони вниманието на полицията от себе си и да я насочи към невярна следа. Да, това щеше да каже в кварталния участък, и то още сега. Чудесна идея! Този път Съдърланд нямаше толкова леко да му се изплъзне.
Провери в телефонния указател за номера на полицейския участък на ъгъла между Хъдсън и Десета улица. Отговориха незабавно на повикването му, но го помолиха да изчака. Ралф стоя толкова дълго с онемялата телефонна слушалка в ръка, че накрая се отказа и я положи обратно на вилката. Отиде в стаята си да се облече. Избра специално за случая светло лятно сако и въпреки палещата горещина навън пристегна яката на ризата си с елегантна вълнена вратовръзка. Разчиташе на представителната си външност, която щеше да придаде още по-голяма тежест на свидетелските му показания.