— Извини ме. Не зная какво ми стана… Нищо.
Джак обходи с устни още веднъж стегнатата плът под гърдите й.
— Следващия път. — И стана от леглото.
Но през следващите няколко часа Джак почувствува странна тежест. Определено не бе от виното и от прегръдката с Наталия, но усещаше краката си оловни. Очакваха Амелия да си дойде скоро. Разговаряха за училището й на западната Дванадесета улица, „Златната академия за начинаещи“, име, което обикновено караше Наталия да повдигне горната си устна в иронична, полупрезрителна усмивка.
— Да не мислиш, че училището е „златно“, като имаш предвид цената? — попита Наталия язвително.
Бяха отишли да го разгледат предварително. Приличаше на смесена детска градина с деца от ранна и предучилищна — чак до деветгодишна възраст, в която вероятно ги учеха на нещо — на четене, смятане и писане. До училището се стигаше бързо пеша, а след уроците Амелия се връщаше с придружителка, освен ако Наталия или Джак не се обадеха предварително, че ще я вземат сами. Двеста долара седмично, при петдневна работна седмица, заедно с един хубав обяд.
— Нали ми каза, че семейство Вернън много го харесват — попита Джак с чувството, че повтаря репликата за трети път — и отдавна са записали дъщеря си в него?
„За какво ли е разтревожена Наталия?“ — попита се той. Навярно за нещо не чак толкова сериозно, но и най-дребната тревога винаги се изписваше на лицето й.
— Необходима ни е баба — измърмори тя, — с достатъчно голямо търпение, за да я научи на четене, на смятане и всичко друго.
— Баба, която да живее у нас? — засмя се Джак.
— Не, имам предвид някоя… — Тя скочи и размърда нервно и възбудено пръсти в мига, когато телефонът и звънецът на входната врата иззвъняха едновременно.
— Аз ще се обадя — каза тя и изтича към телефона.
Джак натисна копчето на домофона, за да отвори долната врата, остави вратата на апартамента открехната и се спусна по стъпалата, за да поздрави мисис Вернън и да й благодари за грижите за Амелия.
Но Амелия бе доведена от едно момиче на около двадесетина години, което Джак не бе срещал преди, по всяка вероятност, заместничката на Сюзън.
— Здравей — каза той. — Аз съм Джак Съдърланд, бащата на този фъстък.
— О, здравейте. Ето я и Амелия. — Момичето се усмихна широко. — Мисля, че всичко е наред. Мога да ви уверя, че няма обелени коленца или други бели. — По акцента й Джак разпозна, че е англичанка.
— Добре. Хиляди благодарности.
Момичето кимна, каза „Чао, Амелия“ и си тръгна.
Двамата се заизкачваха по стъпалата. Амелия му бърбореше нещо, но Джак я слушаше разсеяно. Наталия трябваше да смъмри дъщеря им, че не бе казала „Довиждане“ на момичето, което я доведе. Признак на лошо възпитание.
— Добър ден, мистър Хартман — поздрави Джак един мъж на средна възраст, който тъкмо излизаше от апартамента си на втория етаж. — Да, върнахме се за известно време.
— Радвам се да ви видя отново. Здравей, Амелия. — Мистър Хартман се усмихна приятелски и се заспуска по стъпалата с найлонова торбичка за смет в ръце.
Наталия, все още бъбреше и мърмореше нещо гальовно, облегната на стената край прозореца с цигара в уста. Джак веднага разбра, че от другата страна на слушалката бе Луис Уонфелд и побърза да напусне периметъра на стаята. Разговорът щеше да се проточи поне още петнадесетина минути.
— Добре ли прекара? — попита Джак Амелия.
— Да. Жадна съм. — Престори се, че залита към стената. — Имахме лири стерлинги, шилинги и пенита — ооо!
— Сега ще ти налея вода — пророни Джак, едва сдържайки усмивката си. „Лири, шилинги и пенита“, боже мой.
— Да, и сега се чувствувам страхоотно!
Амелия се облегна с кръстосани крака на кухненската стена и положи всички усилия да замъгли погледа си.
— Тихо, майка ти говори по телефона. — Джак наля чаша вода и й я подаде.
— … Не, не може да бъде… ужасно… — чу гласа на Наталия. — Ще ти се обадя по-късно, сега е толкова… След десет минути, съгласен ли си? Добре.
— Мамо, имах лири, шилинги и пенита! — Амелия разтвори ръчички и се притисна към скута на майка си.
— О-о-о — изстена Наталия, щом детето се спусна към нея. — Не вярвам нито дума от всичко това.
— Мамо, татко, какво казала майонезата на марулката? — попита Амелия, сменяйки ролята, тъй като номерът й с лирите и шилингите се оказа плосък и не можа да мине.