Наталия въздъхна.
— Много ме интересува. Тези ужасни детски шеги, Джак. До гуша ми дойде от тях.
— Не зная. Какво казала майонезата? — попита Джак.
— Затвори вратата. Преобличам се! — извика Амелия.
— О-о-х. — Джак се престори на отегчен и изведнъж почувствува, че наистина му става досадно. Или просто нещо го бе обезпокоило? Искаше да се затвори в кабинета и да спусне пердето. Погледна Наталия.
— Искам да се поразведря. Нали и без това ще се обаждаш — кимна той към белия телефон.
Наталия понечи да му обясни нещо, погледна към детето и с припрян жест го покани в спалнята. Едва притворила вратата, с ръка все още върху дръжката й, тя прошепна:
— Това беше Луис. Смята, че е болен от рак. Сега вече мога да ти го съобщя.
Да му го съобщи — помисли си Джак — като че ли това щеше да разбие сърцето му.
— Рак? Къде?
— На стомаха. Е, така си мисли. Лекарят му от Филаделфия…
— Не е ли по-скоро язва?
Наталия се засмя нервно и някак отсечено.
— Близко е до ума — с тия негови нерви. Има и кръвоизливи. Спомена ми за тях още преди два месеца. Лекарят му от Филаделфия настоява да се консултира със специалист от Ню Йорк и той отиде днес следобед да се прегледа. Пътувахме заедно.
— О… Ами… възможно ли е да разбрал нещо до сега? Толкова бързо?
— Мамо! — изхленчи Амелия иззад вратата. Почувствувала се пренебрегната, тя търсеше внимание.
— Каза ми, че днес са му направили някакво изстъргване. Звучи ужасно, нали? — Наталия потрепери, сякаш сама трябваше да претърпи болката. Внезапно погледна Джак право в очите. — Страшно смело го понася.
Това е вече нещо, помисли си Джак.
— Разбирам, че искаш да говориш с него… Да купя ли нещо за вечеря? Или ще излезем навън?
— По-добре да хапнем у дома.
След няколко минути Джак бе вече на улицата и крачеше широко към Блийкър, движейки се този път от дясната страна, а не отляво, както винаги. Магазините, в които всекидневно се отбиваше, бяха на отсрещната страна. Беше само пет и нещо и спокойно можеше да не се връща у дома до седем. Устремната походка толкова го ободри, че скоро започна да подтичва. За кратко време се озова на Вашингтон Скуеър, където забави хода си до обикновена крачка. Деца с колела или с ролкови кънки се катереха по асфалтираната височинка и стремглаво се спускаха надолу. Тя представляваше миниатюрно хълмче, което в сравнение с размерите на Манхатън приличаше на детска пясъчна кула, с диаметър тридесет фута и четири стъпки висока, но малчуганите го обичаха и му се наслаждаваха.
Депресията го връхлетя внезапно като тъмна сянка, от която не можеше да се отърси, задъхана го преследваше с темпа на учестените му стъпки. Бе настъпил един от онези моменти, продължаващи понякога с часове, когато чувствуваше, че той и Наталия всъщност не си принадлежаха истински, че и най-слабия трус помежду им можеше да ги раздели завинаги. Мисълта за това го съсипваше, тъй като чувствуваше, че Наталия е единствената жена, в която щеше да е влюбен вечно. Можеше да си представи да се влюби малко в някое друго момиче, дори да се ожени за него — макар и това да не бе от най-щастливите мисли — но знаеше, че това ще е нещо второстепенно, несравнимо с любовта му към Наталия.
Или напразно се самоизмъчваше? Не бяха ли повечето бракове смесица от разтърсваща тревога и щастливо удовлетворение? По-различен ли бе от останалите или споделяше общата участ на всички — млади или на средна възраст, дебели или слаби, богати или бедни?
А, богати… Семейството му не бе тъй богато като семейството на Наталия или на Хамилтън със сигурност, но баща му бе, отгоре на всичко, и голям скъперник. Само майката на Наталия можеше да раздава със спокойна ръка последния половин милион от парите си, но Наталия и без това бе дяволски безразлична към парите. Джак бе сигурен обаче, че тя не би се омъжила и дори не би си позволила да забременее от някой бедняк без пукнат петак в джоба си. Това бе толкова истина, колкото и пристрастието й към художниците — а много добри художници фалираха в началото на своята кариера или, може би, след краткотрайния блясък на славата си. Във всеки случай семейното обкръжение на Джак, образованието му и социалните кръгове, в които се движеше, без съмнение й допадаха. И тогава Джак, завършил току-що Принстън с основни специалности английска филология и изобразителни изкуства, се впусна в четвъртата си голяма обиколка на Европа, този път на собствени разноски и приключи пътешествието си в един югославски затвор с двамина пропаднали типа, които бяха заловени на границата за контрабанда с хероин. Четири месеца Джак гни в отделенията на този затвор и пощеше въшки, докато чичо му Роджър, по-блага и мекосърдечна душа от бащата на Джак, Чарлз, не раздвижи всички свои връзки във Вашингтон, за да освободи племенника си под гаранция. Приятелчетата на Джак нямаха този късмет. На тях също им лепнаха по три годинки и доколкото беше осведомен, вече бяха излежали присъдите си. Неясно и объркано минало — дори лицата на тези хлапаци се мяркаха в спомените му като през зацапано стъкло — размазани петна, обрасли с набола четина, с глуповати и нагли усмивки. Американски туристи, беше ги срещнал някъде в Австрия. Лесни пари, бяха му казали, само пренасяш стоката и ти плащат веднага на място, след като веднъж се добереш до Канада и оттам се прехвърлиш в Америка, където възнаграждението е още по-щедро.