Най-страшното, помисли си Джак, докато крачеше към търговската част на града по Мърсър стрийт, настръхнал от неизбледнялото чувство за срам и вина, бе, че той сам започна тогава да смърка прашец и да си бие инжекции заедно с австрийските си спътници. Забавно му бе да пътуват на автостоп, да разглеждат маршрутните карти и да преспиват понякога на открито в гората. Можеше да е с по-добро здраве сега, мислеше си Джак. Вместо това, той се бе държал като разглезен хлапак, подивяващ бавно и изгубващ човешкия си образ, точно когато си въобразяваше, че е по-цивилизован и по-истински от всякога. Баща му никога не му прости злощастното премеждие. И досега Джак носеше на челото си срамен белег — дълга един инч бяла драскотина, прихлупена от косата — не от юмручен удар на югославската милиция, а от рязкото халосване в ръба на вратата първия ден от престоя си в затвора. Бе силно замаян тогава. Това да ти е за урок, често си мислеше Джак, разглеждайки с нескрито отвращение белега си в огледалото. Искаше да каже: ако някога забравиш, че си се държал като последния дръвник, драскотината нека ти припомня преживяното, за да не ти се случва повторно. Всъщност четиримесечното изпитание на Джак продължи в дома на родителите му, където майка му го обсипваше с грижи, склонна всичко да забрави, докато баща му, фактически господар на положението, яко затягаше ярема. Джак трябваше да изтърпи няколко назидателни лекции на четири очи с баща си, а обещаните двадесет хиляди долара за финансиране на кариерата му като журналист или художник на свободна практика, докато си намери работа в някоя от тези две области, впоследствие не бяха отпуснати. За сметка на това пък се вдигнаха акциите на по-младия му брат Кристофър, тъй като на него сега възлагаха всички надежди. Кристофър, по-млад с три години от Джак, бе влязъл в правия път и след завършването на Харвардския университет зае веднага длъжност в компанията на баща им.
Тъкмо тогава, малко преди да изхвръкне от семейното гнездо, или по-право, от кокошарника и да опита щастието си в Ню Йорк, Джак срещна Наталия на едно събиране, на което майка му настоя да отиде — някакъв благотворителен прием с нафукани господа в черни костюми и вратовръзки. Бе в някакъв частен дом, близо до Трентън. Родителите на Джак имаха по това време лятна къща край Трентън и Джак бе заминал заедно с тях. Дали от скуката, дали от унинието или от срама, който все още го преследваше, Джак веднага се прилепи към Наталия, която му отправи присмехулна забележка с дълбокия си прелъстителен глас — когато и двамата стояха с чаша шампанско в ръка в някаква голяма стая преди официалното откриване на коктейла. Навярно съществуваха и такива неща на света — от първия миг той се влюби в гласа й. Загуби я сред множеството за половин час, сетне отново я намери, и я запита направо за телефонния й номер. „Имам кола“ — искаше да й каже. „Имам кола“ — изпревари го тя. „Хайде да се измитаме оттук.“ Думи, които се врязаха дълбоко в паметта му.
Как се случи така, че в онази вечер съумя да намери най-подходящите думи? Не помнеше да е проявил брилянтно красноречие, нито да е блеснал с особено замайващ чар. Смяха се много, поне за него това се дължеше на една потисната възбуда. Срещнал бе момичето на живота си. И по някакво чудо, както се казваше в старите песни, тя също го хареса. Знаеше добре защо — за нея той бе кратък отдих, временно откъсване от досадното й обкръжение — и навярно не от най-удачните. Всичко можеше да си остане само една любовна авантюра, ако тя не бе забременяла. Сега Джак си даваше сметка, макар и тогава да не бе напълно уверен, че Наталия щеше да абортира, ако не искаше от него дете. Семейството й не се възпротиви, тъй като, в края на краищата, Джак произлизаше от добра среда, от прилично, материално обезпечено семейство и макар и да не бе направил до момента кариера, можеше да се вразуми, да остави нерентабилната си, лековата професия на художник, и да се включи в бащиния си бизнес, състоящ се главно в производството на лечебни билки и лекарства.