Джоуел и Тери, която също работеше в Си Би Ес, трябваше да прегледат една програма в единадесет тази вечер. Джак се отправи с тях към Седмо авеню, където имаше най-голям шанс да намерят бързо такси.
— Нямам думи да ти кажа колко ми беше приятно, Джак — грейна срещу него Тери с ослепителна усмивка. — Имаш страхотен апартамент! Чао!
Скочиха в едно такси. Вятърът се изви във внезапен порив и Джак почувствува първите освежителни капчици на дъжда върху лицето си. По дяволите дъжда, помисли си той, ще се поразходи за около час и когато се върне, ще завари Наталия и Луис обтегнати на дивана, пиещи навярно еспресо, което Луис много обичаше, въпреки забраната на лекарите. Сюзън навярно щеше да си е тръгнала за вкъщи, сложила преди това всички мръсни стъкларии във включената електрическа съдомиячка. А Наталия щеше да остане може би до два сутринта, тъй като бе, все пак, рожденият й ден и можеше да се посвети всеотдайно на своя духовен приятел, всеки облегнал се на края на дивана, на няколко стъпки разстояние един от друг.
Джак облиза дъждовните капки от горната си устна. Обувките му бяха вече почти подгизнали. Къде ли се намираше сега? Далече надолу по Уест Хаустън. Джак зави в обратна посока и закрачи още по-бързо. Неколцина минувачи, застигнати от пороя, подтичваха или носеха чадъри. Джак пъхна ръце в джобовете си, сгуши глава в раменете си и пришпори крачка към северните квартали. В десния си джоб напипа няколко монети, достатъчни за чашка кафе или поне да се подслони за няколко минути в някое заведение, докато премине облака. Уличните светлини и неоновите надписи над магазините блестяха по мокрия асфалт на Седмо авеню. Недалеч, на отсрещния тротоар, Джак зърна изпод козирката на пръстите си трепкащата червена светлинка на едно кафене и бързо пресече булеварда.
Дръпна ръце от лицето си, изтупа краката си и се вмъкна вътре. Заведението миришеше на хамбургери, лук и човешки изпарения и ярката жълтеникава светлина неприятно режеше окото, но поне беше сухо. Джак застана край една от високите тесни маси, наредени покрай стената. Влизаха и други хора, подслонявайки се от дъжда и разговаряха възбудено за пороя. Джак най-сетне се добра до бара, двойно изгънат, за да побере колкото може повече столове. Всички бяха заети. Джак изчака сервитьорката да му обърне внимание, поръча си кафе със сметана, плати и отнесе чашата си обратно на страничната маса.
— Изглеждате така, сякаш ви е прал голям дъжд — заговори го русата келнерка, подавайки му кафето.
Джак все още се усмихваше, отпивайки от кафето. Момичето имаше приветлив глас, за разлика от повечето обитатели на Ню Йорк. Наблюдаваше я как снове като хала между масите със светлорусата си глава, сервирайки на един пържола, изстисквайки кетчуп в чинията на друг, леко усмихваща се или смееща се с цяло гърло, но не можеше да различи гласа й сред гълчавата наоколо. Имаше дума за всекиго. Бликащата й жизнерадост прикова погледа му. Забеляза, че и другите клиенти я наблюдават и отвръщат усмихнато на репликите й. Зад дългия тезгях работеха и две други момичета, но изобщо не ловяха окото в сравнение с малката блондинка, която изглеждаше на не повече от шестнадесет години.
— Уиии-йооо! — провикна се от вратата черен младеж и с компаньона си зашляпаха по изкаляния вече линолеум на пода. — Хей, келнер!
И двамата бяха на градус. Затътриха се към дъното на заведението и забърбориха с пронизителни, пискливи гласове.
Джак отпи от чашката си разредено с мляко кафе и отново се озърна за русото момиче. Сега тя се бе привела отляво на бара и изслушваше някого с полуразтворени устни. Тръсна припряно глава, после отново се изсмя и понечи да се дръпне от бара, но се обърна пак към мъжа, който й говореше нещо от столчето си. Клатеше укоризнено пръст към нея.
— Не! Не, вие сте… — Тя побягна към машините за кафе.
Джак се вгледа в мъжа и разпозна мигом човека, който му беше върнал портфейла. Да, без съмнение това бе той. Ето го и грозното му куче на каишка. Мъжът вече се канеше да си тръгне. Джак се обърна към стената, най-малко сега желаеше да бъде забелязан и навярно задържан в отегчителен разговор. Мъжът бе досадник, спомни си Джак. Навярно тази вечер додяваше и на малката блондинка, ако се съдеше по реакциите й. Джак предпазливо надникна иззад рамо, увери се, че мъжът бе стигнал до вратата, без да го забележи и сега излизаше навън, следван от кучето по петите си.
Дъждът бе отслабнал и сега едва ръмеше. Няколко човека напуснаха заведението.
Джак любопитствуваше да разбере за какво си бяха говорили момичето и човека с кучето, какво мислеше тя за него. Премести се на освободения стол зад бара.