— Художник ли сте? — попита Елси с внезапно бликнало детинско любопитство. — Ралф ми каза, че сте журналист.
— Кой е Ралф?
— Мъжът с кучето.
— О, не. Повече съм художник… поне така си мисля. Исках да уловя усмивката в ъгълчето на очите ви. Око в профил. Мога да ви поканя някой ден в студиото си, нали? Това означава да дойдете да видите графиките ми. Е, какво ще кажете?
Джак сдържа щастливата си усмивка сега — имаше нещо странно и замислено в начина, по който момичето го погледна, сякаш обмисляше последните му думи.
— Както и да е, благодаря, Елси. — Той стана от стола.
— Хей!… Ще дойда, ако имате нужда да ви позирам. Безплатно.
На лицето на Джак отново се появи удивена усмивка.
— К-къде да ви намеря?
В гърлото й заклокочи смях.
— Следващата седмица, може би. Със сигурност. Аз съм тук.
Тя нехайно вдигна ръка за довиждане и се захвана отново с работата си.
Дъждът уморено процеждаше последните си капки. Джак бе толкова щастлив, сякаш току-що се бе влюбил. Усещането му беше познато, въпреки че го спохождаше рядко. Изпитвал бе това чувство понякога в Художественото училище, в някой успешен за него ден, когато позиращата, не задължително млада и хубава жена, го бе вдъхновявала да направи сполучлива скица с въглен или рисунка с молив, каквато и да е — и внезапно се бе влюбвал в тази жена, сякаш тя притежаваше особена власт — единствено тя — да извлече от него таланта му. Чувството бе мимолетно. Но за Джак бе понятно защо художници като Модилияни или някой друг изпитваха желание да се любят с моделите си като завършек на една сполучлива художествена творба. Абсурдно, като си помислеше, че усилията му се състояха в няколко щрихи с тъп молив на бланка, разграфена със сини линии. Искаше му се да прегърне тази девойка Елси, за да се увери, че е истинска, жива.
На лявата си ръка Елси носеше евтин пръстен — череп, заобиколен от змии. Ноктите й бяха оцветени със светлочервен лак. Китките й бяха изящни и доста слаби. Две момчета, бели, я бяха зяпнали, обсипваха с бурни комплименти сините й очи и я запитаха кога ще си тръгне тази нощ от работа. Елси не им обърна никакво внимание.
Джак тихо влезе в апартамента, чу мърморенето на гласове и незабелязано се шмугна вдясно, в банята, където среса косата си. Маншетите на панталона му бяха все още мокри, но това нямаше никакво значение. Влезе в гостната, наситена с просмукан от цигари въздух и мирис на дамски парфюм, където Наталия се бе облегнала отдясно на дивана, Луис — отляво, а Силвия се бе настанила в големия фотьойл точно срещу тях. Силвия го забеляза първа.
— Ето те и тебе, Джак! Къде беше? Навън ли?
— Изпращах Джоуел и приятелката му.
На ъгъла на бамбуковото барче Джак забеляза недопитата си чаша с „Джак Даниелс“ и я взе. На дъното й бе останало малко повече от един пръст уиски. Сякаш се бе завърнал в друг свят, който за известно време почти беше забравил.
— И тогава — продължи Наталия с дълбокия си глас, през смях — гледах да му избера някоя не много скъпа рамка. И след всичко това…
Луис слушаше внимателно.
Наталия бе закрепила над гърдите си чаша с разреден с вода скоч без лед, или върху стернума — гръдната си кост, както биха се изразили учителите му по рисуване, и май не бе забелязала нито отсъствието му, нито пристигането му, помисли си Джак. Той седна на един стол с права облегалка. Сега Наталия разправяше друга история от ежедневието на галерията „Катц“ — за продажбата на картини от Пинто, чиято цена бе назовала машинално, първата цифра, която й бе хрумнала, и веднага й я бяха платили. Цената била несигурна, каза Наталия — било най-голямото платно на Пинто, и то далеч не от най-добрите, но някакъв идиот го купил и Изабел, разбира се, много се зарадвала. Джак се почувствува по-щастлив, загледан в Наталия, макар и да пропускаше по-голямата част от разговора покрай ушите си. Първото, което му бе хрумнало, влизайки в хола, бе: какво трио, по-скоро, триумвират, бяха тези толкова близки помежду си хора. Стари приятели бяха те, Наталия, Луис и Силвия, още от ученическите си години, а той познаваше Наталия едва само от шест години, въпреки че му бе съпруга. Първоначално при вида на тримата го обзе изненадващо остра вълна на тревога, дори неприязън. Но напрежението му се разсея, когато Наталия, говорейки, обърна глава към него и зарея поглед върху лицето му, без да променя изражението си, след което отново прикова вниманието си към Силвия. Той й принадлежеше, както и тя на него, нямаше и съмнение. Живееха заедно, споделяха обща съдба. Нима това не бе предостатъчно? Да, стига Наталия да бе щастлива с него. Щастлива ли беше? Този въпрос не й беше задавал никога. „Че кой ли е постоянно щастлив“, щеше да отвърне нехайно тя, може би подразнена от глуповатата наивност на въпроса. Но ако хората не са щастливи, то не биха живели заедно, мъдруваше Джак, освен ако и двамата не са мазохисти или садисти, наслаждавайки се на взаимната си вражда и омраза, или пък на някаква съгласувана комбинация между двете.