Луис повдигна от дивана слабото си, дълго тяло и се извини, че трябвало да глътне някакви хапчета.
— Не, не, с чиста вода, сам ще си налея, Джак. — Той се запъти към банята.
Когато се върна, целуна Наталия по челото, пожела й още много щастливи рождени дни и каза на всички „лека нощ“. Силвия се канеше да го придружи. Беше почти един часа.
— Тръгвам си — обърна се Силвия към Наталия. — Свободна съм по обяд почти всеки ден. Можем да хапнем някъде близо до твоя район, до галерията, имам предвид. Или ще приготвя сандвичи — каза тя с непринудена усмивка, — ако Изабел не те пуска.
Най-сетне затвориха вратата.
Джак се приближи с протегнати ръце до Наталия и потръпна от щастие, когато тя, полуприпаднала, се свлече в прегръдката му и той трябваше да поеме тежестта й.
— Скъпа, обичам те, обичам те.
— Тази вечер ли? — попита тя изненадано.
— Какво ти подари Луис? Приличаше на верижка.
— Нещо, което е принадлежало на майка му. Не трябваше да го прави. Къде е кутийката? — Бе я поставила заедно с фината хартия на лавицата на библиотеката. Наталия повдигна верижката. — Ето я. Медальон с гранат. Среброто е прекрасна изработка, не мислиш ли, Джак? Но гранатът… — Камъкът бе доста тежичък и напомняше старите бижута във викториански стил, предназначени за украса на полуразголена от деколтето, пълна женска гръд. Гранатът бе с големината на дребен лимон, но значително по-плосък. — Прилича на старинна вещ, която се предава по наследство — каза с усмивка Наталия. — Той ми обясни, че го получил от майка си преди години с обещанието да го подари на любимото си момиче.
Джак избухна в смях. Луис да направи подарък на своята любима, на своята годеница?
— Хубав е — каза Джак. — Хей! Чака те още един мъничък подарък.
Той влезе в спалнята и извади от чекмеджето на гардероба найлонова чантичка.
Наталия я разтвори. Това бе добавка към малкото й „портфолио“ за писма от кафяв бокс, което Джак й бе подарил преди празненството. Вътре бе пъхнал саморъчно изработена поздравителна картичка, върху която бе нарисувал Наталия, седнала зад бюрото си в галерията „Катц“, с уморено и разсеяно изражение на лицето. В чантичката бе поставил също и касета със сонати за цигулка на Прокофиев, една от които Наталия особено харесваше, и копие с картонени корици на книгата „Неспокойна смърт“, която много й липсваше, тъй като някой й я беше задигнал или беше забравил да й я върне. Тези неща не бяха загърнати в хартия.
— О-о, чудесно! — възкликна Наталия. — Прекрасни са, Джак!
— Амелия тук ли е? Легнала ли си е вече? — попита той, снижил внезапно гласа си до шепот.
Понякога Сюзън я отвеждаше със себе си у дома, ако имаха гости, и я връщаше на следващата сутрин.
— Амелия… — промълви Наталия разсеяно, сякаш едва сега си припомняше, че има дете. — Да, Сюзън я сложи да си легне още преди няколко часа.
Джак открехна леко вратата на детската стая и впери поглед в сумрака в нея. Шумът на няколко коли, минаващи по Гроув, заглушиха спокойното дишане на дъщеря му, което му се искаше да чуе, но видя малкото й телце, сгушено зад одеялото на кълбо.
— Всичко наред ли е? — попита Наталия.
Джак тихо затвори вратата.
— Да.
Искаше му се отново да прегърне Наталия, толкова близо до него сега, но се уплаши, да не би да я подразни отново с това.
Огледаха се в гостната, изнесоха още няколко чаши и пепелника, но Сюзън бе вече свършила основната работа по почистването. Съдомиячката бе привършила работния си цикъл и се бе самоизключила. Мивката можеше да побере останалите мръсни съдове. Сега вече всичко беше наред. „Боже господи, колко сме щастливи“ — каза си Джак. Да живееш в толкова хубав дом, да не се тревожиш за пари, да можеш да разчиташ на такъв човек като Сюзън, да имаш здраво дете!
Наталия беше в банята под душа.
Джак си пое дълбоко въздух. В семейното му щастие нямаше пробиви. Светът му изглеждаше чудесен.