Глава седма
Джак излезе от магазинчето за плодове и деликатеси на Роси, претоварен с покупки. Студената бутилка кока-кола за Амелия заплашваше да пробие едно от пликчетата и Джак я подхвана отдолу. Роси не разнасяше стоки днес, тъй като баща му се бе разболял от бронхит и Джони не можеше да зареже магазина. Но разстоянието до дома не беше голямо. „Толкова си наивен понякога, Джак.“ Джак сгърчи лицето си в гримаса. Защо ли тази фраза не можеше да изскочи от ума му? Наталия я бе произнесла с усмивка, но тя го беше жегнала — може би, защото Изабел Катц я бе чула и сега Джак си спомняше тънката й усмивчица, отправена към себе си. Предната вечер, когато им бяха направили малко угощение с напитки и сандвичи в студиото на Изабел на западната Четиридесет и първа, стана дума за „новата приятелка“ на Силвия, биохимична по професия, много привлекателна, по думите на Изабел, а Наталия отбеляза колко щастлива изглеждала Силвия сега, един месец след запознанството си с нея. Джак бе възкликнал силно изненадан „приятелка?“ и се бе запитал дали не разговарят за Силвия Кинок, както и се оказа. „Та ти не знаеше ли, че тя е лесбийка, Джак?“ — подметна Наталия с кратък, отривист смях, който прозвуча почти като извинение пред него, преди да насочи отново вниманието си към Изабел. Джак не обели повече нито дума по въпроса, дори когато се върнаха у дома. Не, нямаше и представа. Силвия въобще не приличаше на лесбийка, с фино поставения си грим или по начина, по който се обличаше, доста женствена, преценяваше я мислено сега Джак. Откритието за сексуалните предпочитания на Силвия му напомни за дългите шест месеца, през които Наталия бе скитала с нея из Европа и къде ли не. Възможно ли бе да са имали любовен роман? Джак нямаше да задава неуместни въпроси. Но предположението скова мисълта му и го накара вътрешно да потрепери.
— Здравей!
Джак беше на Гроув стрийт. Гласът дойде иззад него. В миг той разпозна лицето под моряшкото кепе с доченото сако — русото момиче от кафенето. Елси. Той се усмихна.
— Здравей. Как си?
Продължи, без да забавя крачка, леко извърнат към фигурката, която го следваше, а след това се изравни с него.
— Хей, дай да ти помогна?
— Добре. Благодаря. Само за няколко крачки.
Джак подхвана пробития вече плик, а момичето взе две други пакетчета.
— Аз живея тук. — Той кимна към входа. — Само да се справя с тази… — Джак пъхна вътре ключа със свободната си ръка.
— Нека взема този плик — каза момичето. — Тук ли живееш? Бих искала да видя рисунките ти. Освен ако не си зает в момента.
— Н-не съвсем. Добре. Щом желаеш, ще ти дам да им хвърлиш едно око.
Момичето изкачи стъпалата с него до третия етаж. Под сакото си бе обута в сини джинси, носеше и бели маратонки.
— Тук. — Джак извади друг ключ.
Момичето се заозърта около себе си във всекидневната, все още с големия пакет в ръце.
— Божичко, каква къща! Ти също ли живееш тук?
— Доколкото знам, да. Можеш да оставиш тия неща ей там, на масата. Благодаря ти много.
Тя освободи ръцете си и се приближи да разгледа малкия гваш, окачен на стената.
— Това твое ли е?
— Ха! Благодаря. Това е Де Куунинг.
И може би най-ценното нещо в дома му, помисли си той.
— Божичко, и това стерео! Това е най-красивото жилище, което съм виждала в Ню Йорк. С такъв висок таван!
— Да, къщата е доста стара.
Сложи бутилката кока-кола за Амелия в хладилника. Останалото можеше да почака.
Тя го загледа, застанала в средата на хола, с ръце, пъхнати в цепнатите джобове на сакото си. Не бе висока, може би бе около пет фута и нещо.
— Къде работиш?
— Ела насам, оттук.
Имаше нещо странно, съвсем непривично за него, когато отдръпна пердето и видя момичето да пристъпва в неговата светая светих. Полудял ли бе? Или вършеше нещо твърде необмислено? И ако бе така, какво от това?
— Т-това. — Джак посочи към първата си, най-ранна скица, облегната на стената до левия заден ъгъл на работната му маса, почти единствената, която бе заделил от многото, направени за книгата на Джоуел. — Това е нещо недовършено. Всъщност, не става за нищо. Беше замислено като част от…
— Страхотна е! — възкликна тя с възхищение. — А това? Всички ли са твои?
— Да, всичко, което е тук.
Всичко, всичко, черно-белите графики с туш, абстрактните рисунки с четка, експериментът с цветна тънка хартия, залепена върху женска фигура от папиемаше — мъничка фигура, за да възпроизведе ефекта на пищна рокля, голям, нелош акварел на гледката, която наблюдаваше от предния си прозорец и която момичето веднага разпозна — архитектурния пейзаж на улицата долу.