— Божичко, значи не си ме будалкал. Ти си истински художник. Къде е рисунката, която ми направи?
Джак се усмихна.
— Върху онази бланка?
Той се обърна към стената, срещу която бе облегнал рисувателната си дъска. В горния й край бе прикрепил малкото съкровище, а останалата част от повърхността на листа бе покрита с дванадесетина или петнадесет моливни скици на Елси, в три-четвърти, в профил и анфас.
— Божичко, това наистина съм аз! — Сините й очи се разшириха. — Мисля, че те са… — Тя поклати глава, сякаш не намираше думи. — Слушай, ще ти позирам, както вече ти казах. Без пари. Ако ме нарисуваш добре.
Тъй като скиците му бяха доста нереалистични, с изключение, може би, на ъгълчетата на очите й, Джак се изненада, че ги бе харесала.
— Е, може би някой друг път. Благодаря ти за предложението.
Забележително хубава бе в този миг, обърнала чистия си профил към него, докато разглеждаше скиците на малката рисувателна дъска, която внимателно придържаше между дланите си. Носът й беше фино изваян. Нямаше грим. Представи си я с малко червило на устните, облечена в дълга, розова дреха. Щеше да прилича на фея, оживяла от приказките.
— Искаш ли да ми направиш още скици?
— Не, не сега. — Сега нямаше настроение да я рисува, искаше само да й се полюбува. — Можеш да поседнеш, ако имаш малко време. В гостната.
— Но навярно искаш да работиш? — отбеляза тя като малко момиче, което се опитва да бъде учтиво.
— Ако исках да работя, нямаше да те поканя да седнеш.
Тя се настани на дивана, той — на зеленото кресло.
— Откъде си? — попита Джак.
— От северен Ню Йорк. Малко градче, никой не е чувал за него, не искам даже името му да произнасям. — Тя погледна Джак право в очите и се засмя, разкривайки белите си заострени кучешки зъби. — Избягах от къщи, с около петдесет долара в джоба. Изморих се от караниците у дома. Родителите ми искаха да се захвана с някаква евтина, долнопробна търговийка, каквито се намират под път и над път. Щях да пукна от скука. Да продавам в някое дюкянче макарички и разни джунджурии! — Тя сгърчи лице от погнуса сякаш само при спомена за това. — Така че хванах на бърза ръка автобуса за Ню Йорк и слязох на Тридесет и четвърта улица. И, о, чудо на чудесата! Имах приятелка, която живееше на Кинг стрийт. Имах. Скъсахме с нея, но когато дойдох за пръв път в Ню Йорк, тя ме подслони, а аз й заплащах по нещичко за възможността да спя на дивана, но тя не ме хареса особено. Всъщност, изобщо не ме познаваше, понеже беше приятелка на друга нейна приятелка, която живееше в моето градче, ако следиш мисълта ми, и тъй… Е, няма нищо по-лесно от това да си намериш временна работа в този град. Сега живея на Минета стрийт с едно момиче, с което много си допадаме. Разделяме си наема. — Тя сви рамене. — Но Ню Йорк! Обичам този град. По-забавен е и от цирк. Никога не знаеш на какъв човек ще попаднеш в следващия миг. Странни хора. И ведри. Хора, на които можеш да се изповядаш, а и те да ти се доверят. — Тя хвърли на Джак прям поглед и сви ръце между коленете си. Очите й се спряха върху пакета „Марлборо“ на масичката за кафе. — Мога ли да си взема една от тези?
— Разбира се. — Джак се повдигна от креслото, взе запалката от нефрит на Наталия и подаде огънче на момичето.
— Благодаря. — Тя бързо взе запалката, след като Джак я постави на масичката, прокара пръст по гладката й повърхност, обкована в златна рамка и я сложи обратно на място. — Красива вещ. Ти пушиш ли?
— Не. Това са цигарите на жена ми.
— О, да! Старият Ралф ми каза, че си женен и че имаш малка дъщеричка. Къде е тя сега?
— Той пък откъде знае, че имам дъщеря?
Тя се усмихна.
— Казах ти, че шпионира всички. Живее наблизо, на Блийкър стрийт. — Тя махна досадно с лявата си ръка. — Аз гледам да го държа настрана. Ха! И той го разбира. Назидава ме постоянно за моя морал. Морал! Да пукнеш от смях! Изглежда няма и понятие как се държа с натрапниците — с момчетата, с който и да било. „Чупка!“ — и толкова. Когато се наложи. И те духват начаса. — Сега тя се запревива от смях в напор на неудържимо веселие. — Не зная какво толкова му има на моя морал, кълна се!
Джак се зарази от смеха й.
— Откога познаваш този Ралф?
— Да го познавам? Изобщо не го познавам. Той само обикаля наоколо. Има смахнато работно време като моето. Казва, че е въоръжена охрана. И така…