— Наблизо ли работи?
— Откъде да знам. Нямам представа. Но ако работя в някое кафене или бар — по барове той не ходи, ходи по кафенетата — все се влачи подир мен, по всяко време! Понякога ме посещава през деня. И така е… може би от пет месеца! А преди две седмици беше луд майтап! След работа отидох на диско на Кристофър, беше някъде след два през нощта, след това бяхме в един апартамент и вече призори се връщах у дома с приятелката си Дженивиев и няколко момчета, когато Ралф цъфна насред улицата — явно тъкмо се е връщал от работа — и ме видя с тая шумна групичка, макар че още беше доста тъмно. И така, щръкна като пукал в тъмнината и ни зазяпа. Ама че смях! Дженивиев вече знаеше за него, понеже всичко й разказах. Той е безвреден. Мисли си, че сме правили някаква сексуална оргия — трите момчета, Дженивиев и аз. Или подозира само мен. — При спомена за тази сцена я заля нова вълна на неудържим смях, тя извърна очи към тавана и изпусна от устните си кълбо дим. — Знам какво си мисли, понеже като го видях следващия път, ми чете лекция за нощните похождения, за дрогите и алкохола. Ха-ха! Той изглежда не знае, че ако искам мога да спя по цял ден.
— На колко години си? Ако смея да попитам.
— Скоро навърших двайсет. Достатъчно зряла възраст, за да си видял нещо от живота, не мислиш ли?
— Дааа. А как ти е фамилията?
— Тайлър. Т-а-й-л-ъ-р. Мразя го. Звучи толкова еснафско. Ходил ли си някога в Музея на модерното изкуство?
— Разбира се.
— Обичам да ходя там. Понякога отивам…
— Ти самата рисуваш ли?
— Нее. Но харесвам графиката и живописта. Струва ми се, че трябваше да стана актриса. Започнах курсовете по актьорско майсторство в едно свободно училище — почти свободно — при Купър Юниън. Но не го посещавах редовно. Това беше само преди няколко месеца. В Ню Йорк съм вече от осем месеца. Исках да обмисля всичко предварително, преди да се захвана за някаква сериозна работа. Но не зная каква точно искам да стана.
Тя отново погледна Джак право в очите.
Крехко и мекосърдечно момиче, каза си Джак, щастливо и свободно сега, жадно за удоволствия и наивно, но с жилав характер: не би посрещнала с „да“ всичко, което се изпречи на пътя й. Хиляди млади хора прииждаха в Ню Йорк, за да опитат щастието си. Но това, което отличаваше Елси от другите, бе импулсивността й, ясното й лице, свежестта й.
— Навярно имаш много приятели — подхвърли Джак.
Елси отново вдигна рамене.
— Мога да ги притежавам, мога и да ги напусна. Писва ми, когато започват да ми се обясняват в любов. Колко ли трае това? Седмица, две? Или искат само да преспят с мен? Това е, може би, най-лошото. Не искам да се привързвам към никого.
Тя рязко се пресегна за шапката си, сложи я в скута си и изправи гръб, явно с намерението да си тръгне.
Джак почувствува желание да й направи една скица. Можеше ли да запомни начина, по който изглеждаше в този момент? Сини джинси, обгърнали младите, леко заоблени мускули, готови да скочат от дивана, изключително гладка, права руса коса, която не допринасяше за красотата на лицето й, с изключение на блясъка си, може би. И неспокойни очи.
— Време е да се измитам. — Тя се изправи от дивана. — Трябва да съм на работа преди шест. В същото свърталище. — Погледна го усмихната. — Наистина ли имаш дъщеря?
На входната врата се позвъни. Минаваше четири часа. Часът, в който Сюзън водеше Амелия от училището на Дванадесета улица.
— Да — отвърна Джак и натисна копчето на домофона. — Сега ще я видиш.
Елси нахлупи кепето си.
— Благодаря ти, че ме покани. Беше ми много приятно през цялото време — макар и само аз да дърдорех. Нали?
Искаше да я уверят, че не бе съвсем така. Джак нищо не отвърна и отиде да отвори вратата на апартамента. Чу мърморенето на Сюзън и Амелия докато изкачваха стъпалата.
— Здравей, Джак. — Сюзън пусна ръката на Амелия.
— Татко, направих ти птичка — втурна се Амелия към него, тромаво се бутна в краката му и му подаде синя кехлибарена птица с подвижни, разперени криле — от онзи вид, който Джак й бе измайсторил преди време. — Аз я направих сама.
— Чудесно, миличка. Благодаря ти. Мога ли да ти представя мис Елси Тайлър? — каза Джак. — Амелия. И Сюзън Бейли.
— Здравейте — усмихна се Сюзън на Елси и влезе в кухнята.
— Здрасти — вдигна поглед Амелия към Елси. — Каква е тази шапка?
— Моряшка — отвърна Елси. — На английски моряк.