Амелия вдигна ръка.
— Не, хайде, Амелия — припряно каза Джак. Дъщеря му се опитваше да бъде вярна на себе си, да вземе шапката и да я нахлупи на главата си.
Елси й я подаде.
— Искаш ли я? Можеш да я задържиш. Зная откъде да си купя друга — добави Елси, умолително обърната към Джак.
Джак махна преголямата за Амелината глава шапка, нахлупена над носа й.
— Не. Трябва да се научиш да не пипаш чужди вещи, Амелия. Забранявам ти!
Амелия, ни най-малко засегната, погледна с любопитство към Елси.
Джак поведе гостенката си към вратата на апартамента и тя го последва. След това тя припна по стъпалата пред него и Джак се втурна заедно с нея, за да я придружи до изхода.
— Какво искаше да кажеш с това, че рисунките ти са само упражнения? — попита Елси, отваряйки долу вратата.
— Исках да кажа, че имам окончателно завършена само една графика. — Джак вече слизаше по предните стъпала на къщата. — За една книга, на която правя илюстрациите. Вчера предадох рисунките. В издателството.
— Книга?
— Книга, която написа един мой приятел. Не съм сигурен, че ще я публикуват. Но вътре има една хубава твоя рисунка.
— Искаш да кажеш, че ще видя лицето си на печатна страница?
Джак се засмя.
— Ще ти кажа, когато му дойде времето.
Тя вдигна лявата си ръка за довиждане, извърна се и заприпка към ъгъла на Гроув и Блийкър.
Джак мушна ръце в задните си джобове и изкачи с няколко подскока предните стъпала. Сега той трябваше да позвъни на Сюзън да му отвори долната врата. Сюзън си имаше свои ключове, бе ги видял в ръката й. Понякога не ги използваше и натискаше звънеца долу, за да го предупреди за появата си. Вратата на апартамента бе леко открехната.
Завари Сюзън пред мивката в кухнята, бе подредила вече всички купени храни.
Джак се облегна на вратата.
— Как върви дисертацията ти?
Припомни си внезапно каква бе темата й, макар че друг път сложното заглавие да изфирясваше от главата му: „Семейни връзки и взаимоотношения в периода на Американската революция“.
— Оох, не ме питай — простена Сюзън и изстиска гъбата. — Смятам да я привърша към края на ноември. Сега я преписвам на машина. Но наскоро излезе една книга по тази тема и аз поръчах…
— Не я чети! Колко време ще се проточи всичко това?
— Но трябваше да видиш рецензиите за тази книга! О, добре.
Тя обърна луничавото си лице към Джак и унило се усмихна.
Сюзън сега бе негримирана като Елси Тайлър, носеше широки, кадифени джинси, пуловер върху блузката си и кафяви мокасини. Олицетворяваше самата практичност, макар и още да не бе довършила дисертацията си. Възнамеряваше да стане преподавател по история, целта й беше да заеме място в университета. Имаше приятел на име Майкъл, асистент бог знае къде и любовната им връзка, също като дисертацията й, протичаше тихичко и безконфликтно вече цели две години.
— Какви са последните новини за „Полуразбрани мечти“, Джак? — попита тя.
— Вчера занесох илюстрациите в издателството. Благодаря ти, че се поинтересува. Художественият редактор вече е разгледал половината, но вчера му ги занесох всичките на куп — бяха май двадесет и четири. Издателството е „Дартмур-Егис“.
— Виждам, че се вълнуваш много — отбеляза Сюзън със спокойния си, почти сънлив глас. — Мисля, че са очарователни, Джак. Хем забавни, хем сериозни.
Но точно това бе и целял, зарадва се тихо в себе си Джак. Наблюдаваше как Сюзън отваря малкото си кафяво кожено куфарче на правоъгълната бяла маса в трапезарията, с което никога не се разделяше. Извади от него няколко книги и купчинка бели листа. Сюзън щеше да остане цялата вечер у дома, докато Джак и Наталия не се върнеха от театър между единадесет и дванадесет. Джак щеше да вземе жена си от галерията „Катц“ в шест.
Когато Джак пристигна в галерията, трябваше да изчака Наталия да привърши телефонния си разговор на бюрото във фоайето. След това тя излезе в коридора да измие изцапаните си до лактите ръце, тъй като с Изабел бяха пренасяли рамки, тел и какво ли не. На стената във фоайето бяха окачени две картини на Пинто с доминиращ виолетово-червеникав цвят, който особено отблъскваше Джак, върху чиято релефна маска бяха напластени сребристи кръгове в различна големина. Платната не се различаваха особено едно от друго. Какво ли намираха хората в тези безсмислени композиции? Моравочервеното стоеше измъчено и действуваше едновременно грозно, уморително и депресивно на окото като общ психологически ефект. С приветливата си усмивка и умението да привлича клиенти, Наталия бе събрала през последните три седмици още преди изложбата хиляди долари от продажбата на картини. „Парите от тези платна ще дадат възможност на Изабел да изгради кариерата си на добър художник“, обясни както винаги без много думи Наталия на Джак. „Купуват ги предимно млади хора, които искат да блеснат с преклонението си към «модерното изкуство» или заради самото шоу. Не ме питай защо Пинто продава.“