Като капак на всички неприятности, в мрачния сезон на несправедливостта, обидите и злото, Ралф откри, че някой си бе присвоил едно от изобретенията му. То представляваше прост и евтин начин за добиване на сол от морската вода. Диаграмата бе поместена във вестник „Таймс“ — съвсем като онази, която Ралф бе начертал в тетрадката си преди четири или шест години. От заградена морска плитчина топлата вода минаваше през камера, където се превръщаше в пара — Ралф бе измислил вакуума, за да се намали въздушното налягане и водата да се изпарява по-бързо. Разбира се, това изискваше генератор и турбина, които също бе включил в устройството — но те бяха начертани и във вестника! Чертежите и бележките на Ралф си стояха в тетрадките му с чисти бели листи върху полицата над работната му маса. Защо не се бе досетил преди една година да извади скиците? Просто не се беше постарал достатъчно. Вината му бе, че не довърши и не изпрати веднага малкия си модел — колкото и несъвършен да беше той — в Бюрото за патенти във Вашингтон. Колко пъти му се бе случвало все така? Пет, шест? Не смееше да пресметне. Това щеше окончателно да го ядоса.
Вкъщи имаше бяла боя, купи още няколко кутии емайл. През двата си свободни дни в средата на седмицата боядиса отново двете си библиотеки, изтупа прахта от книгите, тетрадките и старите списания и докато чакаше боята да изсъхне, изчисти горните лавици в кухнята и се готвеше да ги пребоядиса изцяло, но се справи само с външната им страна. Тези полици бяха прикрепени към стената. Сигурно изглеждаше все още мрачен, тъй като едва пристъпи в магазинчето за хранителни стоки и Джони се провикна:
— Не ми четете морал, мистър Линдърман, днес не съм в настроение! Бях много добър, кълна се! — Джони се прекръсти и се засмя. — Не съм задявал момичетата, кълна се!
— Кой ти чете морал, Джони? — попита Ралф, правейки нещастен опит да се усмихне.
— Аз вярвам само в Бога. Бог! — засмя се отново Джони, приведе се над тезгяха и се зазяпа в кучето, опънато на каишката, което въртеше опашка.
Глава десета
— Е, нагледахме се — рече Наталия на излизане от киносалона „Уейвърли-2“ около дванадесет вечерта.
— Да. Несполучлива идея, аз съм виновен — каза Джак. — Съжалявам много.
— Поне през последните десет минути имаше някакво действие. Толкова ме отегчи тази жена, съпругата! Не можеш да харесваш сюжет, чийто главен герой е мекотело, нали?
— Та имаше ли сюжет изобщо?
Те крачеха към къщи. Току-що бяха гледали някакъв немски филм, считан за добър, в които се разказваше за две жени, установили помежду си „близко приятелство“.
— Забеляза ли, че съпрузите им бяха глупави, истински мъже под чехъл? — запита Джак. — Само носещи етикета „съпрузи“.
— Това беше доста пресилено. Божичко, цялата тази плява за „борбата между половете“ или за враждебността между тях. Толкова е изтъркано.
Тя напрегнато крачеше, ту поглеждайки към него, когато говореше, ту извивайки глава настрани.
— Искаш ли да пийнем нещо в някое нощно барче? Голяма вечер! — засмя се Джак. Сюзън беше взела малката под свои грижи в апартамента на родителите си на Ривърсайд Драйв, така че не се налагаше да бързат.
— Не, не — възрази Наталия, сякаш замислена за нещо друго. — Нека се поразходим малко.
Няколко минути по-късно Наталия забави крачка и леко сбърчи чело, както винаги, когато искаше да предложи нещо свежо и оригинално.
— Хайде да влезем тук.
Спряла се бе пред една хлътнатина на тротоара. Надолу водеха стъпала, а от вътрешността на заведението се носеше ритмичното бумтене на дискомузика. Влязоха вътре. Над вратата, затулена с перде, Джак прочете „Птиче гнездо“, изписано с големи зелени букви на черен фон. Барчето беше малко, полутъмно и претъпкано с хора. Пурпурната светлина пулсираше в ритъма на музиката и на всеки втори такт всичко се забулваше в пълен мрак.
— Ще потърсим ли места? — извика Наталия. — Хайде да останем прави!