— След това, което съм длъжна да върша по цял ден, предпочитам да се любувам на библиотеката си, която сковахме от щайги за портокали — бе споделила веднъж Илейн във връзка с работата си като домашен дизайнер.
Откритата камина в предната стая, където бе разположен и изкорубения диван, работеше безупречно, макар и да бе доста стара. В нея сега пращеше приятен огън, а на жаравата отстрани се печаха обвити в станиол картофи. Децата надаваха весели викове от стаята на Джейсън, където, обясни Илейн, били наредили влакчетата си на релси върху пода. Джак дочуваше сред крясъците бибипкането на електронната игра. Четиримата възрастни пиеха коктейлите си в стаята с камината. Макс бе сложил въглени за пържолите — приготвянето на яденето било негова работа, обясни той на Джак — така че мъжете отидоха заедно в кухнята. Наталия и Илейн се бяха облегнали на дивана, увлечени в разговор.
— За какво ли толкова намират да приказват? — попита Джак.
— Кой?
— Момичетата. — Джак посочи съседната стая. — Понякога ми се ще и аз да имам такава дарба за общуване.
— Така ли? Аз пък не. Толкова е изтощително. — Макс взе сол и оцет и бутна към Джак купата за салата.
Джак взе марулката от мивката, пъхна я в резачката за зеленчуци и излезе на градинската тераса.
— Ей, татко, касетофонът ми не работи! — Шестгодишният Джейсън застана на кухненската врата с разрошена кестенява коса, сбърчил носле.
— Добре, татко няма да си губи сега времето с него. Но колко време още, все пак, ще вдигате гюрултия?
Джейсън се обърна и се затича като войник, получил сякаш команда от баща си. Макс изтупа дрехите си.
— Наталия харесва ли работата си в галерията?
Джак отвърна, че много й допада и добави, че е работила за Изабел и преди.
— А Луис? Забравих фамилията му. Старият й приятел?
— Уонфелд. Той е добре. Виждат се с Наталия от време на време.
Джак не искаше да споменава за тревогите около мнимото му заболяване от рак, тъй като явно отдавна вече бяха преминали. В края на краищата, Луис не беше болен от рак. Макс никога не говореше за работата си. „Малката ми компания защищава големите компании“, бе споменал веднъж с усмивка, с намерението да се изплъзне от темата. Макс обичаше живописта, музиката, илюстрациите на Джак, а също и рисунките му и разговаряше с далеч по-голяма охота за изкуство.
Сега Макс нареждаше пържолите върху стоманената, с дълга дръжка скара.
— А старата мисис Фарли? — запита той усмихнат. — Така ли се казваше? Дето живее на долния етаж, под вас?
— Да, все още е там. Спомняш ли си онзи следобед, когато я пренесохме през снега? След като слезе от таксито?
Джак се засмя. С Макс ринеха сняг от предните стъпала, когато мисис Фарли пристигна с такси и те я пренесоха с всичките й пакети над барикадата от натрупан сняг по предните стъпала и я спуснаха здрава и невредима във фоайето на сградата.
— Разбира се, че си спомням. Беше много забавно!
В спешни случаи, като обилен снеговалеж например, Макс и Джак си помагаха един на друг в своите владения. Макс беше шест стъпки висок, снажен мъж, с характерната за ирландците приятна външност, мислеше си Джак, макар и да бе само наполовина ирландец. Имаше дълги мигли, волева брадичка и бе от типа мъже, които жените биха счели за сексапилен, макар че, когато веднъж запита Наталия притежава ли, според нея, Макс сексапил, тя бе отвърнала:
— Макс? Не и за мен.
Странно — помисли си Джак. „Ти си секси“, бе добавила Наталия. „Не че изглеждаш толкова секси, но си секси, което е по-важното.“ Да, наистина бе важно, щом излизаше от устата на Наталия. Джак внезапно се замисли за Елси, за въртящия се дервиш на дансинговата площадка и за тази странна птица Ралф Линдърман. Искаше да забрави името му, но то се бе загнездило в паметта му.
— Кажи ми, Макс…
— Можеш ли да внесеш вътре салатата, Джак?
Джак внесе купата със салата и я постави на масата в трапезарията. Макс обърна голямата пържола.
— И обърни картофите, ако можеш да го сториш с голи ръце. Какво искаше да ми кажеш?