— Мистър Съдърланд! — Линдърман се впусна напред и почти в буквалния смисъл на думата приклещи Джак, сграбчвайки го за ревера на сакото.
— Ей, престанете! — Джак отскочи назад и се блъсна в едно момиче, което пресичаше улицата с пазарска количка. Момичето щеше да падне, ако Джак не го бе подхванал за лакътя. — Съжалявам много. Извинете ме. — Момичето го погледна раздразнено.
— Още не съм ви обяснил всичко — каза Линдърман.
— Вече ми обяснихте. Само по-спокойно, ако обичате.
Джак осъзна, че е стиснал зъби, както правеше Елси, и че свободната му ръка се е свила в юмрук.
— Неудобно е да разговаряме на улицата — каза Линдърман, вече по-любезно. — Апартаментът ми е само на няколко крачки оттук. Ако решите да се качим за две-три минути…
Идеята бе отчайваща, но нямаше ли да бъде още по-зле, ако проявеше неприязнени чувства? Може би Линдърман щеше да се ожесточи още повече от отказа му. Джак бегло кимна.
— Добре. Съгласен съм. Може би и аз ще се опитам да се изразя по-ясно.
След няколко минути Джак изкачваше стъпалата към четвъртия етаж по тъмния коридор, просмукан от миризмата на готвено и прашни килими. Когато Линдърман отключи вратата на апартамента си, кучето изгледа Джак с извинителна усмивка, а може би и с любопитство.
Глава тринадесета
Със сърдечен жест Линдърман покани Джак в малката всекидневна, претрупана с книжни лавици и маси. Всичко беше много спретнато, но износено и старо. Двата прозореца гледаха към задния двор, или по-скоро, към пространството, заключено между олющената сграда и гърбовете на къщите отсреща. Линдърман изчезна за миг да окачи някъде каишката на кучето. Кухнята се помещаваше в задния ляв ъгъл, една полуотворена врата вдясно водеше навярно към спалнята на Линдърман, тъй като кушетката в дневната нямаше вид на използувана за легло.
— Моля, седнете, мистър Съдърланд — посочи Линдърман единствения си фотьойл.
Тъмносинята плюшена покривка на фотьойла отговаряше също на стила на петдесетте, и макар и да бе излиняла, едва ли бе използувана често. Центърът на деятелността явно бе дългата дървена маса под прозорците, върху които бяха натрупани тетрадки, писалки и моливи, линии и няколко книги от градската библиотека.
— Не е кой знае какъв разкош, но това е домът ми. Живея тук повече от десет години — заяви Линдърман с гордост и задоволство, издърпа стола зад дървената маса и го обърна към Джак.
— Симпатично място — усмихна се благосклонно Джак. Вече се бе настанил във фотьойла. — Идвала ли е Елси тук?
— Не, разбира се — поклати отрицателно глава Линдърман. — Не, не съм я канил тук. Тя винаги е заета или бърза за някъде. — Смехът му наподобяваше кикот.
В тази стая рядко, а може би и никога не пристъпват гости, реши мислено Джак. Наблюдаваше как Линдърман се мъчи да каже нещо, което напираше на устата му.
— В последно време вас ли посещава Елси? Затова ли ми казахте да не разговарям повече с нея?
— Мен? — Джак се засмя и поклати глава. — Веднъж тя ми помогна да отнеса няколко пакета у дома. Може би точно тогава сте я зърнали да влиза и излиза, тъй като това бе единственият път, когато ми се отби на гости, и то само за минутка.
Проследил ли я бе Линдърман да влиза с него във входа и изчакал ли я бе да провери колко време са прекарали заедно?
— Как се срещнахте с нея? — попита Линдърман.
— Ъм-м. Влязох в кафенето, в което работи. Преди няколко седмици. Помня, че валеше силен дъжд. Спомням си, че и вас ви видях тогава на един стол край бара, с кучето ви. Забелязах ви да разговаряте с Елси. И тъй, когато тя ми сервира кафето, я попитах откъде ви познава и й разказах за случая с портфейла. Тя отвърна, че вече знае за това.
— Значи вие сте я заговорили.
— Не зная кой започна пръв — каза Джак усмихнат, спомняйки си забележката на Елси, когато стоеше изправен сред тълпата, че изглежда така, сякаш навън силно вали.
Линдърман скръсти ръце.
— И си уговорихте среща с нея, така ли?
— Не, ни най-малко! Изобщо не съм се виждал с нея до деня, когато се прибирах в къщи претоварен с пакети и един се беше продънил, и така се случи, че тъкмо в този миг Елси минаваше по Гроув и го подхвана, за да ми помогне. Ето кога сте я видели да влиза в дома ми — или да излиза.
Линдърман го стрелна с предишния си поглед, сякаш не вярваше ни дума на казаното.
— Съзнавате ли, мистър Съдърланд, че за хората тя е… един вид… идеал?