Как се случи така, че мислите му тръгнаха в непредвидена посока? Разбира се, всичко бе започнало от разговора със Съдърланд. Ирма. Импотентността. Мастурбацията. Уф! Ралф изпитваше неопределен срам от нея, тя нямаше нищо общо с детството му, когато родителят обикновено казва: „престани с това!“, пък и родителите му никога не бяха произнасяли подобно нещо. Ралф съзнаваше, че Ирма бе насадила в него неприязън към жените и страх от тях, макар и не всички да приличаха на нея.
Стана от леглото и реши да изпробва новото си палто срещу всички природни стихии — в случая само срещу един мразовит декемврийски ден. Обръсна се със самобръсначката, все още потиснат от спомена за Ирма, протягаща се в леглото в розовата си нощница в седем сутринта, докато той се бръснеше, преди да тръгне на работа. В повечето от онези утрини сам приготвяше закуската си. Ирма често го подиграваше за неуспеха му в леглото в ранните часове. Ала как се прави любов, когато умът ти е все в часовника. И кой щеше да се грижи за прехраната им, ако провалеше работата си в дърводелската работилница? По дяволите тази жена! Нищожни, нищожни бяха тези спомени, като тънки струйки дим — като малки бледи призраци, подобни на сапунената пяна, която падаше от самобръсначката му в мивката.
Ралф се облече в новото си палто. Взе от лавицата на гардероба в коридора кръгла кожена шапка, която си бе купил преди година и почти не бе слагал досега. Сложи я на главата си и се огледа. Черна заешка кожа с ушички, вързани отгоре — с нея приличаше на руснак.
Издокаран така и без Бог, който можеше да почака за вечерната си разходка до седем, Ралф тръгна напосоки надолу по Блийкър. Блазнеше го мисълта да свърне към Минета стрийт, покрай дома на Елси Тайлър. Бе пет и половина — възможно бе да е излязла вече от къщи на път за кафенето и да я зърне някъде на улицата. А можеше и да се размине с нея. Съзнаваше добре, че желае тя да го види в елегантното му ново палто. В случай, че я срещнеше, възнамеряваше да я поздрави с дружелюбен тон, докосвайки шапката си: „Добър ден, Елси“ и да отмине нататък.
Докато чакаше на светофара да пресече уличното платно, го споходи друга неприятна мисъл: службите по електроснабдяването от града на майка му настоятелно го молеха да плати някаква сметка за електричество, за която отдавна бе изпратил чек, но явно не в същия клон. А църквата, която тя посещаваше, очакваше от него да засвидетелствува уважението си към „даренията“, които бе правила майка му по сто долара годишно — има ли възможността да продължи благородното й дело и така нататък — което прибавяше към дълговете му за тази година още седемдесет и три долара. Ралф не отговори на писмото, нито изпрати парите, но призивите на църквата продължаваха да валят в пощенската му кутия. Ако не продължеше традицията на тези дарения, плод на чиста духовна заблуда, това нямаше да се отрази на честта на семейството.