— Как е Боб?
— О, той е… ей там — отвърна Луис, неправилно схванал въпроса сред глъчката на разговорите в гостната, — седнал е на дивана.
Странни бяха тези домашни събирания у Луис — помисли си Джак, движейки се сред гостната с чаша в ръка — идваха какви ли не хора, всякакви чешити, но всички се забавляваха еднакво добре. Навярно и огромното помещение спомагаше за доброто настроение. Никой не се задържаше на едно място за през цялата вечер. Приятелят или компаньонът на Силвия бе слаб като щека — трудно му беше на Джак да си го представи като балетист с тези кльощави крака. Две тънки пищялки, обути в тесни черни панталони. По-скоро, две чистачки за лула.
— О, мистър Съдърланд, видях книгата ви! — възкликна снажна, млада жена, която Джак изобщо не познаваше. — Зная, че е резултат на съвместни усилия, но вашите илюстрации поставям на първо място. Те са толкова забавни и… обсебващи, направо казано, плашещи. Е, може би не вас, но мен! — Тя се засмя.
Джак кимна.
— Още не съм срещнал никакви отзиви.
— Ще срещнете. Работя за „Поуст“. Казвам се Хейзъл Зелинг. Току-що се запознах със съпругата ви и тя ме насочи към вас. Днес написах нещо добро за творбите ви, но ще излезе след няколко дни.
— Благодаря — каза Джак усмихнат.
По-приятно му бе да си говори с Изабел и семейство Армстронг. Сюзън бе оставила в дома на Армстронг един екземпляр от „Мечтите“ и те бяха трогнати от вниманието му и това, което им беше написал.
— Наздраве за „Мечтите!“ — Макс вдигна чашата си.
— Да ти призная, вече ми призлява от тях — отвърна Джак. Мислеше си за екземплярите, които бе изпратил на чичо Роджър и баща си. Питаше се ще чуе ли някога какво мисли баща му за рисунките.
— Къде е Боб? — попита тихо Джак Изабел. — Винаги забравям как изглежда лицето му, а исках да го поздравя.
— Той е онзи плешив дебеланко там, на дивана — отвърна усмихната Изабел. — С очилата.
Разбира се, Джак си го припомни сега — с малко повече коса на главата си от Луис, общителен и приказлив, навярно разказваше някаква невероятно забавна случка в момента, жестикулирайки усмихнат. Нищо чудно, че бяха приятели с Луис от незапомнени времена. Боб бе от типа хора, които биха разбрали и простили всичко на този свят. Джак се приближи до него. Но така и не успя да го поздрави, тъй като Наталия го дръпна за ръкава на сакото му и промълви:
— Иди да посрещнеш приятелката си.
Няколко пъти Джак се бе оглеждал за Елси — ето я и нея, изникнала внезапно сред гостната — Луис вежливо бе склонил глава над ръката й. Облечена бе в черна сатенена вечерна рокля, спускаща се до средата на бедрата й. Луис се усмихваше широко, сияещ от гостоприемност. Елси отметна назад русата си коса и се засмя. Изглеждаше изключително красива. Биеше на очи.
— Здравей, Елси — каза Джак. — Виждам, че вече се запозна с домакина.
— Какво ще пожелае да пийне младата дама?
— Добър вечер, мистър Съдърланд — каза Елси. — Ето я и моята…
— За бога, наричай ме Джак, Елси.
— … моята приятелка Дженивиев — посочи Елси с ръка, облечена в черна ръкавица, една млада жена в жълта рокля, с дълга, вълниста червеникава коса.
Джак и Луис заведоха момичетата на коктейлната маса. Елси поиска доматен сок, който Луис държеше в голяма кана. Дженивиев изобщо не можеше да се мери по красота с Елси и според Джак изглеждаше доста отегчителна. Косата й имаше цвят на печени сладки картофи. Дали беше истинска? Трябваше да затвори очите си за цветовете тази вечер, тъй като му въздействуваха като дразнещ шум.
— Тук ли е Наталия? — попита Елси.
— Ето я и нея — посочи Джак Наталия, която бе застанала на две стъпки зад Елси и ги наблюдаваше.
Дойдоха Макс и Илейн и Джак ги запозна с Елси.
— … и Дженивиев…
— Перуски — добави Елси, полагайки най-големи старания да изглежда учтива и възпитана тази вечер.
Джак си спести труда да повтори името й. Макс и Илейн насочиха вниманието си към Елси. Косата й бе напръскана с нещо лъскаво, скулите й бяха деликатно подчертани от две ивици светъл руж, а на устните си бе сложила ярко червило. Във всеки случай изглеждаше вълнуващо привлекателна тази вечер и жизнената й енергия, или „анима“ — както и да се наричаше — бликаше от всичките й фибри, дори когато стоеше спокойна.
— Да седнем? — предложи някой.
Но никой не седна. Елси не стоеше редом до Дженивиев, но гледаха и да не се отдалечават много една от друга. Сега тя се приближи до един от големите източни прозорци, с изправена стойка, сдържана и спокойна. Блестящата й от гел коса този път се стори на Джак извънредно ефектна.