— Между другото — усмихна се Джак, — приятелката на Елси, онази с дългата коса, ми каза, че в последно време Линдърман се е отказал от похожденията си. Няколко приятели на Елси го прогонили от Минета стрийт и го сплашили така, че тичал чак до дома си!
— Същото ми разказа и Елси. Срещал ли си го скоро? Аз никога не съм го виждала, но да ти кажа право, не се и оглеждам наоколо.
— Не. О, да, завчера го зърнах. Но той не ме забеляза. Търчеше по улицата с ново палто и руски кожен калпак. Не бих го зърнал, ако не беше с кучето си.
Глава седемнадесета
„Молитвата е форма на душевен облог“ — написа Ралф в дневника си и го подчерта. После продължи: „Това е само друг начин да се каже: «надявам се» — а човек, който се моли, не може никому да се осланя. Само когато постигне нещо с много труд и усилия, накрая произнася: «Зная, че молитвите ми ще бъдат чути». Каква глупост и смрад!“
Достатъчно! Ралф можеше да премине по-нататък. Встъплението преди пасажа с молитвата гласеше: „Кога най-сетне Съединените щати ще разберат, че партията на Ликуд не иска мир? Че мирът ще унищожи всичките им планове? Те са изпечени крадци и убийци на мира, мразещи и ужасени от значението на самата дума.“
Седеше на дървената си маса, спокоен и унесен в размисъл. Бе денят след Коледа. На празника само Бог му бе правил компания, но и той му беше достатъчен. Мислеше да пусне поздравителна картичка в кутията на Съдърланд, в която да напише: „Щастлив празник и много здраве за цялото семейство“. Нямаше да прати картичка с надпис „Честито Рождество Христово“ — най-баналната от фразите, които познаваше, а освен това и свързана с предполагаемата святост на родения от Девата Христос. Коледа бе празник, зачитан от малцина, които излишно го протакаха и всяка година пропищяваха ушите на останалите с едни и същи поздравления — печална гледка, печално най-вече за бедните, неприятно задължение за другите и щастливо време за децата на богатите родители и за хората, които разпродаваха стоките си със сезонна надценка — да, и в магазините, където поставяха табели: „Коледа е празник и за джебчиите — бъдете внимателни!“. Ралф бе застъпил работните си часове така: на 24-ти, срещу Бъдни вечер — през деня, а на Коледа — през нощта, и тази нощ щеше да е дежурен в гаража на Мидълтаун-Паркинг. Работата беше оживена и надписът „Заето“ постоянно светеше над входа.
Не бе написал картичка на Съдърланд за Коледа, но можеше да му изпрати или връчи лично една за Нова година. Просто като приятелски жест. Можеше да я адресира и до двамата, разбира се, макар и да чувствуваше разликата между тях: Съдърланд бе по-фин и изтънчен човек от съпругата си. И още нещо, той бе по-изтънчен сред мъжете, отколкото тя сред представителките на своя пол. Ралф считаше мисис Съдърланд за потайна и лукава, а може би и за високомерна и разглезена. Очевидно ходеше на работа, но не всеки ден, или, може би, не на редовни работни часове, тъй като поне два пъти я бе забелязал да излиза от дома им в единадесет или дванадесет на обяд и да се озърта за такси на Шеридън Скуеър — и макар веднъж да я бе проследил, тя се бе изгубила сред тълпата при входа на метрото на Кристофър стрийт.
А ето че сега се бе запознала и с Елси. В деня преди Рождество, Ралф си купи редовния „Таймс“ в един следобед, мина покрай остъклената тераса на кафе-ресторанта до Шеридън Скуеър и зърна изумен мисис Съдърланд и Елси увлечени в оживен разговор на една маса, обядващи с бутилка вино. Беше доста мразовит ден. Може би разговаряха за него, помисли си той. Естествено, Джон Съдърланд можеше да е съобщил на съпругата си, че мъжът, който бе считал за честен и порядъчен, понеже бе върнал портфейла му, „задиря“ сега едно младо момиче на име Елси, което накрая е потърсило него — Джон Съдърланд — за помощ. Ралф Линдърман можеше да си представи женски разговор, когато става дума за някаква любопитна история! И презря момента, в който бе видял Елси и мисис Съдърланд толкова оживени, тет-а-тет — ала образът постоянно се връщаше в съзнанието му, сякаш нещо в него искаше да го изтерзае, повтаряйки едно и също като пулсираща светлина: мисис Съдърланд седнала вляво, с дълга руса коса, спускаща се по раменете й, както винаги, с обичайната си цигара, която размахваше запалена и Елси срещу нея, леко приведена над масата, със свежо лице и светла коса, грейнала в най-очарователната си усмивка, усмивката, която никога не бе показвала пред него.
В този ден Ралф бе облечен в старото си вълнено палто и шапка, надявайки се така да зърне бегло някъде Елси, може би на западната Четвърта улица, където обикновено пазаруваше, без сам да бъде забелязан. Щом го зърнеше, тя винаги се скриваше в някоя пресечка или пресичаше улицата, което му причиняваше остра болка.