— Ти си ми часовникът, Бог — изправи се Ралф.
Бе почти пладне, наистина крайно време за разходка на Бог, след което Ралф възнамеряваше да подремне. Можеше да си поиграе с корабчетата по-късно, в зависимост от времето, в което се събуди — сигурно щяха да му останат няколко свободни минути преди работа.
С Новата година се промени и работния график на Ралф в гаража на Мидълтаун-Паркинг — вече дежуреше от четири следобед до полунощ. Сега имаше по-нормално работно време и можеше да се порадва на слънчевите лъчи. Среднощните часове му се струваха ранни и край Шеридън Скуеър, където слизаше от автобуса си около дванадесет и половина, улиците бяха все още оживени. След като разходеше Бог, Ралф се отбиваше понякога в кафенето, в което работеше Елси пет дни седмично до два през нощта, макар че в последно време, както бе забелязал, сменяше работните си часове, така че никога не беше сигурен дали ще я завари там или не. Ако бе зад бара, избягваше да му сервира и се правеше, че не го забелязва. Ралф отпиваше бавно от кафето си и не можеше да откъсне поглед от нея, без да обръща внимание на другите сервитьорки, които се подбутваха с лакът и си шушукаха. В края на краищата, той не бе някой пияница или наркоман, не разливаше кафе по масите или пода, както правеха някои други клиенти. Знаеше обаче, че й досажда, когато оставаше в заведението до края на работното време в два часа и се помайва, докато не заключат вратата, и чувствуваше някаква неловкост и обърканост, която можеше да долови през прозорчето на кухнята, тъй като Елси желаеше той да се махне, преди да си е тръгнала, и другите го знаеха. Елси трябваше само да премине Седмо авеню по Кармийн стрийт и после да пресече Шесто, за да свие по Минета стрийт. Една нощ я бе проследил, сигурен, че не го е забелязала. И я бе видял да се прибира напряко към дома си.
Ралф Линдърман крачеше по Седмо авеню с бавна, отмерена стъпка към процепа светлина, където бе — или се надяваше, че е — Елси тази вечер. Минаваше един след полунощ, бе подходящо време за едно кафе — бе донесъл „Таймс“ със себе си и възнамеряваше да не обръща никакво внимание на Елси, нямаше дори и да я погледне, за да може да си тръгне за вкъщи необезпокоена — ала би могъл — ако желаеше — да я последва на известно разстояние.
На дванадесетина крачки от вратата на кафенето Ралф забави хода си и почти спря. Мъж и жена пресякоха Седмо авеню по отсрещната страна на тротоара и се насочиха към него — жената бе мисис Съдърланд. Лъч светлина бе паднал върху косата й — не можеше да я сбърка никога, на каквото и да е разстояние от него — сресана на път вдясно, с кичур, често падащ върху лицето й; а сега чу и смеха й, който му се стори като че ли познат, макар че кога го бе чувал друг път? Мъжът до нея не бе Джон Съдърланд, бе по-строен и по-висок, с мека шапка и дълъг тъмен шлифер.
Когато стигнаха до ивицата светлина пред кафенето, мъжът свали шапката си с грациозен жест. Те влизаха вътре!
Ралф изчака, обзет от любопитство, питайки се разумно ли е да се появи тъкмо сега. Пристъпи предпазливо няколко крачки, спря се край едното крило на стъклената врата и надникна през него. Мисис Съдърланд бе седнала на едно столче встрани на бара и разговаряше с Елси, която се усмихваше широко. Мъжът бе плешив, макар и да изглеждаше доста млад, стоеше ухилен встрани и неспокойно пристъпваше от крак на крак, стиснал меката си шапка в ръка. Елси развърза фльонгата на престилката си отзад и изчезна зад кухненската врата. Клиентите на заведението се загледаха в мисис Съдърланд и в меката шапка и лъскавите кожени обувки на мъжа. Миг по-късно се появи Елси, облечена в палто с висока яка, заобиколи края на бара и се присъедини към мисис Съдърланд и мъжа, който грейна срещу нея с ослепителната си усмивка. Ралф се отдръпна в тъмнината, щом тримата се насочиха към изхода. Вдигна високо яката на палтото си и мушна ръце в джобовете му.
Какво възнамеряваха да правят, слизайки в два посред нощ към центъра на града? Минаха две празни таксита, но високият мъж не прояви никакъв интерес към тях.
Поеха на изток по Хаустън стрийт и смехът им долиташе до Ралф, но бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят. Пресякоха Хаустън и кривнаха по малка уличка на юг. Ралф трябваше да изчака на светофара. Когато премина, тримата вече се бяха изплъзнали от погледа му. Трябва да бяха влезли в единственото осветено място, помисли си Ралф — един ресторант или бар на десетина метра встрани от ъгъла на улицата. Ралф се приближи до вратата, над която светеше надпис в ярки, крещящи цветове: „Звездни скитници“.
„Ба-ди-ба-ди-да…“ — ехтеше женски глас през затворената врата и слабо осветените прозорци. „Ууу… оо… ууу…“ Струнен инструмент придружаваше гласа. От един афиш, окачен на желязната решетка встрани, се усмихваше момиче с къдрава коса и китара в ръце. Марион Гил и нейната говореща китара. Джаз. Рок. Ритъм и блус.