— Тат-кооо!
Джак се сепна от гласа на дъщеря си.
— Ей, Джак? Тук ли си? Сюзън е.
Джак излезе в коридора.
— Здравей! Каква понятна изненада!
Джак очакваше някоя от училищните придружителки да натисне звънеца отдолу.
— Бях на гости у един приятел на „Банк“ и реших да взема Амелия.
Както обикновено, Сюзън бе негримирана, с ръждивокафявите си панталони и изтъркани мокасини, загърната в тъмнокафяво зимно палто.
— Амелия, почакай, ще ти помогна да се събуеш.
В кухнята Амелия лакомо нападна бисквитите.
— Не искам да ги мажеш с фъстъчено масло!
— Добре, но ти трябва поне чинийка — спокойно отбеляза Сюзън.
Джак се пресегна за чайника.
— Желаят ли дамите по един чай?
Дамите не му отказаха. Седнаха на кухненската маса. Сюзън се поинтересува как върви книгата за яковете и Джак й се оплака от възникналите проблеми. Сюзън си бе купила пет екземпляра от „Полуразбрани мечти“ от пет различни книжарници, за да ги подари на приятели за Коледа, макар и Джак да й бе предложил да ги вземе от автора на безценица. Амелия ги прекъсваше постоянно, за да им разказва събитията на Своя Ден. Джак охотно предостави възможност на Сюзън да я сгълчи за невъзпитаното й поведение.
— Не ни прекъсвай, Амелия. А сега, ако има да ни кажеш нещо интересно, ще те изслушаме. Нали, Джак?
— Разбира се — отвърна той.
Амелия се нацупи и се загледа настрани в някакво петънце на масата, леко смръщила ясно очертаните си вежди.
— Днес четох най-добре в класа.
— Наистина ли, Амелия? — попита Джак с почтителна изненада.
— Сигурно — измърмори Сюзън.
В порив на внезапна свенливост Амелия стана от масата и избяга в стаята си, откъдето, след няколко секунди, проехтяха звуците на флейта.
— Наталия все още ли е заета в галерията?
— Да — от обяд до шест в повечето дни. Работата й харесва. Среща се с много хора, разбираш ли? С всякакви чешити — каза Джак развеселен от това, че художествените галерии привличат всякакви чешити.
— Какво стана с русото момиче, което веднъж видях? С моряшката шапка. Спомняш ли си?
— О, Елси. Наталия също се запозна с нея. Тя… работеше в едно кафене наблизо. Сега си опитва късмета на манекен. При един фотограф. Надявам се да й е провървяло.
— Много е хубава. Спомням си я.
— Да. — Джак впери поглед в почти празната си чаша, вдигна я и допи чая си. Не искаше да се впуска в разговор за Елси точно сега. Сюзън знаеше за възрастния мъж в квартала, който бе върнал портфейла му. Но не знаеше, че преследва Елси.
— Изглеждаш ми замислен днес, Джак. — Сюзън раздига съдовете от масата.
— Работата ме гони — изправи се усмихнат Джак. — Трябва да започвам. Ще останеш ли с нас на вечеря, Сюзън?
Знаеше, че Сюзън би могла да почете до довечера, та тя никога не се разделяше с кафявото си куфарче, което носеше и днес, или би си намерила някакво занимание в стаята на Амелия.
— Не, Джак, благодаря. Връщам се на Ривърсайд. Освен ако не ти трябвам за нещо. Наталия няма ли някое паднало копче?
Джак се разсмя. Наталия мразеше да шие копчета и би предпочела да носи костюм или палто цяла седмица без копче, отколкото да вземе иглата.
— Мисля, че не.
На вратата Сюзън каза довиждане на Амелия, която гледаше телевизия и после попита Джак:
— О, как е Луис?
Джак разбра по гласа й, че е разбрала нещо за заболяването му от рак.
— Доколкото зная, вече е вън от опасност. Това са последните новини. Може би само си е въобразил нещо, или се е страхувал от най-лошото.
— Но това е фантастично! — Гласът на Сюзън бе изпълнен с благоговение. — Наталия толкова го обича. Е, зная, че е взаимно. Ако нещо се случи на Луис, това би я съсипало.