Два дни Ралф се терзаеше от тази отчайваща мисъл, докато не взе най-сетне решение: ще се обади на Съдърланд и ще се поинтересува за Елси, може да попита дори за адреса й, но преди всичко любезно ще помоли да го осведоми как е тя, здрава ли е, работи ли. И най-изкривеното въображение не би могло да допусне, че иска да й навреди, а ако някой останеше с това заблуждение, то фактите щяха да докажат обратното. Когато в единадесет сутринта трескаво пое телефонната слушалка, от отсрещната страна незабавно се отзова някой от семейството.
Беше Джон Съдърланд.
— Обажда се Ралф Линдърман. Как сте, мистър Съдърланд?
— Благодаря, много добре — а вие?
— И аз съм добре, благодаря. Обаждам се във връзка с Елси. Безпокоя се за здравето й — добре ли е тя?
— Доколкото знам, да — отвърна Съдърланд.
— Понеже… не съм я срещал напоследък. Вие виждали ли сте я?
— М-м… преди около две седмици, мисля. Чувствува се чудесно.
— А къде живее сега?
— Тя се премести отдавна… не мога да ви кажа, не знам, сър.
— Не ме наричайте „сър“ — изкиска се Ралф. — Някъде южно от Вилидж, навярно?
— Наистина не зная.
— Веднъж я видях да излиза от вашия вход. Не знаете ли поне района, в който живее? Не е ли някъде южно от центъра?
— Нищо не зная. Тя сменя няколко пъти квартирата си.
Ралф не му повярва.
— Работи ли сега?
— Да. Като модел. Справя се чудесно.
— Модел? На живописци, на художници? — Ралф веднага си я представи гола. — По разни ателиета ли позира? — намръщи се Ралф.
— Не. На фотографи. Мода. Първокласна работа. А сега, трябва да ви кажа „довиждане“. След малко тук ще дойдат гости.
Така значи. Добре. Позирала на фотографи облечена. Да се надяваме. Но не бяха ли те от един дол дренки с художниците, на които би могла да позира гола? Интересуваха се от лицето и тялото й, нали? Как няма да изкарва пари. Вулгарността винаги е била печеливша.
Глава двадесет и втора
Джак тъкмо бе седнал на работната си маса, когато телефонът отново иззвъня. Какво ли му бе щукнало пак на този Линдърман.
— Ало?
— Здравей, Джак. Луис се обажда.
— О, Луис! Нат излезе само преди десетина минути, съжалявам — рече Джак. Единствено Луис на този свят можеше да нарича Наталия „Нат“.
— Е, така и предполагах. Работата с там, че търсех именно теб. Питах се дали не бих могъл да намина за няколко минути…
— Сега? — попита слисан Джак.
— Да. Обаждам се от Сакс. Ще взема такси. Бих желал да поговоря с теб. Освен ако не си зает, разбира се.
— Не съм чак толкова зает. Наистина, Луис.
— Тогава до скоро. Ще тичам като хала.
Странна работа, каза си Джак. Огледа се из хола, като че ли имаше значение разхвърлян ли е или не. Много важно като е разхвърлян. В четири следобед трябваше да се срещне с Трюз в „Дартмур-Егис“ и да му представи двадесетте илюстрации, пет от които щяха да бъдат нещо съвсем ново за него. Днес бе тринайсети март — надяваше се да е финалният ден на работата му.
Звънецът на входната врата иззвъня и Джак натисна копчето на домофона.
— Заповядай, това е за теб — каза Луис в коридора и му връчи пазарска найлонова торбичка от магазина Сакс на Пето авеню.
Това било специалитетът на магазина, „бяла бонбониера“ с шоколадови бонбони асорти, които всеки обичал, поясни Луис.
— Благодаря ти много, Луис. — Джак отвори кутията и я поднесе на Луис, но той учтиво отказа.
— Няма да ти отнема много време — каза сериозно Луис и застана в средата на стаята. Косата около плешивото му теме блестеше, големите му кафяви очи примигваха. — Просто, щеше ми се някак… да се видим насаме. Нали разбираш? Струва ми се, че досега не сме имали случай да си поговорим на спокойствие — засмя се внезапно Луис.
— Да… така е. Искаш ли кафе или нещо друго?