— Не, благодаря ти, Джак. Мога ли да седна?
Той седна на дивана.
Джак, както обикновено, се настани в зеления фотьойл.
— Исках да ти кажа… колко много ценя жена ти. За мен тя е… нещо изключително голямо. Неподражаема е! — изговори бавно Луис. — Ако имах възможност, щях да се оженя за нея.
— Може би щеше да ти откаже, тъй като бракът не би бил много удачен за вас.
— Точно така! Ха-ха! Ето това е Наталия — от главата до петите. Между другото, не й казвай, че съм идвал тази сутрин — обещаваш, нали? Ще й се стори твърде необичайно. Да, така е! — Луис отсечено се засмя, оголвайки големи равни зъби върху тясното си лице. — Никой не знае. Не казвай на никого. Нека си остане наша тайна — изговори провлечено Луис, преструвайки се на отегчен. — Излишно е да ти казвам, че Наталия е най-безценното нещо в живота ми. Обичам я даже по-силно от Боб. Е, по различни начини, разбира се, но така е. — Луис тихичко се засмя, както понякога се смееше и Наталия. — Но нямаш причини за ревност, пък и ти никога не си ревнувал или поне не си го издавал.
— Никога не съм ревнувал. Честен кръст — вдигна Джак очи към Луис, който втренчено го наблюдаваше, скръстил ръце върху кръстосаните си колене. — Освен това… може би разбираш Наталия по-добре от мен.
Луис елегантно пропусна тези думи покрай ушите си и за миг се загледа през прозореца.
— Другото важно нещо, което искам да ти кажа, е — радвам се, че Наталия се омъжи за теб. За човек като теб. По моите представи ти си единственият човек, когото тя би могла да изтърпи до себе си.
— Благодаря — искам да кажа, радвам се да го чуя.
— Тя те счита също така за много секси — произнесе тържествено Луис, — но не го изтъква, разбираш ли. Ти си сексуалният й обект и това е много важно, но разбира се, тя никога не го произнася с толкова много думи.
Джак притисна с длани пламналите си бузи.
— Добре, добре.
— Бих искал да запаля една цигара, стига това да не те смущава. Благодаря. Не трябва, но по дяволите, ще си позволя това малко удоволствие. — Луис все запалката на Наталия от масичката за кафе — запалката, инкрустирана със злато, която Наталия рядко взимаше навън, страхувайки се да не я забрави някъде. Луис я задържа в ръка и я загледа така, сякаш познаваше много добре тази вещ. — А какви са вестите от нашата малка приятелка Елси?
— Елси? Жъне главозамайващи успехи. Мисля, че изкарва добри пари.
— Но това е фантастично, нали? Не е ли тя ангел — дар Божи — паднал от небето! О-о, бих желал да я видя след пет години, когато ще достигне до онази чудесна зряла възраст на жената — двадесет и пет! Аа-ха-ха-ха! — Луис се засмя с цяло гърло.
Ако до този миг само бе подозирал, то сега вече беше напълно уверен, че това е прощалната визита на Луис. Джак прочисти гърлото си и каза:
— Елси взе две книги от нас. Трябвали й за училище, а не искала да харчи излишно пари.
— О, да, училището. Кои са тия книги?
— Скот Фицджералд и Сол Белоу.
— „Жертвата“, предполагам. Или „Планетата на мистър Самлър“. Но знаеш ли, „Жертвата“ изразява самата същност на Сол Белоу и неговата параноя. Истински шедьовър. Не мислиш ли?
И Луис се отплесна на тема Сол Белоу, колко добър писател бил той — а мислите на Джак се зареяха надалеч, уловили откъслечните фрази като „честен и благопристоен“ или „води разпуснат живот“ по отношение на Елси, които силно му напомняха начина, по който говореше Наталия; напомняха му, че Наталия познаваше Луис далеч по-преди, отколкото него самия. Кракът му, доста голям, в лъскава черна обувка, се поклащаше около тънкия му глезен. Странна професия имаше Луис, помисли си Джак — продаваше къщи и апартаменти, стягаше занемарени жилища, изчаквайки спокойно у дома си някое поредно позвъняване по телефона, от което внезапно получаваше солидна сума.
— Елси да е в опасност сега? — попита Джак в отговор на недоразбрана реплика, произнесена от Луис. — Новата й приятелка доста ми харесва.
— Марион? О, и на мен. Те ни гостуваха няколко пъти. Не, когато казвам „опасност“, имам предвид внезапния й успех. Той може да промени… характера на човека, особено като знаем колко млада е Елси. Е, може и нищо да не се случи, в края на краищата. Тя е ужасно откровена, а понякога даже и рязка. Не мислиш ли? — Луис внимателно погледна Джак. — Тя би казала „довиждане“ на Марион, без да й трепне окото, щом й дотегне. Да се надяваме, че няма да е скоро. Елси е крайно амбициозна — ето, сега позира, това е чудесно — а за тази професия не са й нужни английска граматика и литература, но тя се готви за следващата си стъпка.