— И коя е, според теб?
Луис се загледа в тавана.
— Някоя и друга роля в телевизията… В киното… Знае ли човек? Нищо не може да ме изненада. О, Джак! Какво ново около онзи старик, който я преследваше?
— Слава богу, откакто се премести на Грийн, той й изгуби следите. Днес ми се обади по телефона — малко преди да звъннеш ти.
— Сериозно? Звънял е тук? И какво иска от теб?
— Адресът й. — Джак се засмя. — Казах му, че не го зная, тъй като се мести постоянно. Лошото е, че я е видял да излиза няколко пъти оттук. Знае също, че се среща с Наталия. Шпионира всички ни, разбираш ли?
Луис го погледна замислено.
— Стар ерген е, нали? Сам ли живее?
— Да. Каза ми, че някога бил женен. Жена му отдавна го е напуснала.
— Не знаеш кое е по-лошото — самотният извратен тип или жененият. Мнозина от тия изнасилвачи-убийци, които е толкова трудно да хванеш, се оказват впоследствие женени мъже с по няколко дечица и доходна работа. А такива влечуги като онзи дъртак, с лопата да ги ринеш — никой не иска да се омъжи за такъв и той намразва целия женски свят, разбираш ли?
— Ти виждал ли си го някога, Луис?
— Не, но Наталия ми го описа. Срещнала го на улицата. Навъртал се покрай дома ви. Навярно изгаря от нетърпение да изнасили Елси, но не му се удава. Нищо чудно да се опита да я нападне, или дявол знае какво.
Джак неловко се усмихна.
— Трудно ми е да си представя — каза той, съзнавайки, че не е много убедителен, тъй като едва ли напълно разбираше мотивите на Линдърман. — Той мисли — зная го от собствената му уста — че жените са по природа съблазнителни и се гримират и носят високи токчета, за да отклоняват мъжете от правия път. Изкусителки — така ги нарича.
— Ами че това е класическият тип — смръщи вежди Луис нетърпеливо и разтревожено.
— Е, след като е изгубил следите на Елси, да се надяваме, че ще се прилепи към някой друг.
— Да. — Луис се изправи. — Време е да се изпарявам, Джак. Извини ме, че нахълтах така в дома ти. Не те попитах какво става с книгата за яковете.
— Благодаря, всичко е наред. Днес имам последен… м-м… преглед на материалите. Искам да кажа, че трябва да занеса илюстрациите на художествения редактор.
— Желая ти успех!
— Една глътка, Луис? — попита Джак, както би направила Наталия. — За настроение?
— „Ферне-Бланка“ — усмихна се широко Луис. — Наталия би го одобрила. Само един пръст, Джак.
Джак му наля в чашата.
— А ти?
Джак си наля малко „Джак Даниелс“, колкото да се здрависа с Луис.
— Наздраве!
— Наздраве!
Когато се обличаше в коридора, той забеляза халките на Джак, провесени на тавана.
— Все още ли се упражняваш?
— Когато съм в настроение.
Луис отново се усмихна.
— Може ли да ми демонстрираш нещо?
Джак нямаше никакво желание за това, но си пое дълбоко дъх, хвана халките и се вдигна на мускули, изправил крака нагоре, след което се преметна през глава назад, после напред и отново назад, вдигна се на ръце така, че главата му едва не докосна тавана и отново вирна крака.
— Прекрасно. Нямам думи — промълви тихо Луис с възхищение. — Бог да те благослови, Джак. Довиждане и отново ти благодаря.
Вратата се затвори.
Глава двадесет и трета
Джак не удържа на обещанието си и разказа на Наталия за изненадващото посещение на Луис, понеже не виждаше причина да го държи в тайна, но Наталия настръхна така, че скоро съжали за постъпката си. Бе петък вечерта и Наталия подметна, че много се радва за съботния ден, в който може да измоли малко почивка, тъй като галерията тогава се посещаваше предимно от публика, а не от купувачи, и Изабел нямало да има чак толкова голяма нужда от нея.
— Това означава, че краят му е близо. Или поне, че така си мисли — промълви Наталия.
— Има ли представа… колко време му остава да живее?
— Не. Но съм убедена, че е по-малко от година. Може би значително по-малко. Сега е на строга диета и не може да близне и капка алкохол.
Джак бе забелязал, че Луис е отслабнал.
— Хайде да вземем колата и да запрашим утре нанякъде — каза Наталия. — Струва ми се, че ако остана тук, ще полудея.
Джак беше разочарован, тъй като искаше да прекарат уикенда у дома. Трюз бе харесал илюстрациите и Джак мечтаеше да се отпусне, да направи няколко скици на Амелия, докато тя си играеше, спеше или му бърбореше нещо, изправена пред него. Имаше дебел тефтер с бели листи, пълен с рисунки на Амелия още от бебешките й години. Забелязал бе, че те са далеч по-забавни и интересни на хората, отколкото всички снимки, направени досега.