— Ардмор… — Петдесет и втора улица…
Джак неволно се усмихна. Проправи си път сред множеството към Елси и я приветствува заедно с Дженивиев за добре дошла. Някъде отдалеч се дочуваше плоча или касета на Бийтълс, не много високо. Бе „Сърджънт Пепър“.
— О, Джак — промълви Елси с тихия си глас. — Радвам се да те видя! — С лека извивка на главата и раменете тя демонстративно се откъсна от компанията на флегматичната Дженивиев и фокусира вниманието си върху него.
Джак се усмихна още по-широко.
— Наистина ли? Трябва да ти кажа, че изглеждаш великолепно тази вечер!
— Но съм толкова уморена. Сигурно няма да ми повярваш.
Да, нямаше да й повярва. Елси му говореше, че по цели часове е заета с нещо — с какво? Нямаше значение. От глъчката наоколо не можеше да чуе нищо.
— Фран! — извика Дженивиев, протегнала ръка, за да привлече вниманието на някого. — Искаш ли да се запознаеш с мистър Съдърланд?
Пред Джак изникна яка и набита млада жена с къса светлокестенява коса, свити тънки устни и някак трескави или срамежливи очи.
— Здравейте.
— Фран Боумън — произнесе Дженивиев, или поне така дочу името Джак.
Фран бе облечена в панталон и тъмносиня мъжка риза с талия, опасана от гердан със светлосини мъниста. Лицето й бе грубо и определено непривлекателно — отбеляза за себе си Джак. Спомни си думите на Марион, че Фран изглеждала като „излязъл от гората разбойник“ или нещо от този род. Елси внимателно следеше с поглед реакциите му и му хвърли развеселена усмивка, подобно усмивката на палаво дете. Очите й говореха: „Хайде да се измъкваме“.
Джак кимна на Дженивиев и се оттегли с Елси на около шест стъпки разстояние, достатъчно голямо, за да не бъдат забелязвани сред множеството от Дженивиев и приятелката й.
— Къде е Марион?
— Ще дойде малко по-късно. Има репетиция тази вечер.
— А ти как се справи с попълването на данъка общ доход?
Елси се засмя.
— Всичко е тип-топ. Марион се справи почти сама. Вместо мен. Само дето не мога да си представя, че не съм на твърда работна заплата. Просто не ми влиза в ума.
— Разбирам те — промълви Джак. Напълно я разбираше. Не знаеше какво друго да каже на Елси, но не му се щеше да я остави. — Танцува ли ти се? — Той й протегна ръка.
Тя не пое ръката му, но двамата се впуснаха в танц. Сега музиката не бе от плочата „Сърджънт Пепър“, а нещо съвсем друго, особено приятно за ухото и подходящо за танцуване. Мъжки гласове пееха нещо за „фините вибрации“.
— Песента е на Бийч Бойз — каза Елси. Танцуваше с изящни движения и се завърташе в пълен кръг около себе си, при което висящите от колана на талията й гердани с черни мъниста бурно се люшкаха.
Кой водеше сега? Нямаше значение. Гостите се зазяпаха в Елси. Тя танцуваше леко и ефирно, без всякакво видимо усилие, сякаш плуваше във въздуха. Музиката се смени, ритъмът запулсира учестено и Джак се задвижи в любимия си стил, следван от Елси така, сякаш бяха репетирали заедно. Щастливо усмихнат, Джак подскачаше високо на всеки четвърти такт, и Елси изпълняваше същото движение. Хората се отдръпнаха, за да им направят място. Всичко потъна в мъгла пред погледа му, освен блясъка на косата й. Изживяването за него бе подобно на сладостното парливо усещане, което изпитваше при люшкането си на халките — можеше да танцува цяла нощ, цяла вечност дори. Обут бе в спортни обувки, леки широки панталони и риза-кимоно. Сега бе в самата си стихия, бе истинският „себе си“. Някои от наобиколилите ги запляскаха с ръце в такт с музиката. Джак зърна с ъгълчето на окото си Наталия, застанала до Луис — и двамата наблюдаваха Елси като омагьосани — а недалеч от Наталия и Фран, която шепнеше нещо в ухото на Дженивиев със стиснати устни, втренчила в танцуващите острия си поглед. Джак и Елси описваха кръгове един около друг, подобно птици, реещи се във въздуха. Обзе го усещане за безтегловност. После оркестърът заглъхна, ритъмът се забави и Джак усети Елси в прегръдките си, поставила леко длани на раменете му. Целуна я по бузата, пое си дълбоко въздух, сякаш искаше да вкуси и погълне аромата й и долови дъха й в лицето си, когато тя се разсмя.