— Стаята ти е тук. Не си забравила, нали? — Джак постави по-големия й куфар на австрийския фолклорен сандък, боядисан в бледосиньо с украса от розови цветчета — старинна мебел, наследена от лелята на Наталия.
Телефонът иззвъня.
— Навярно е за теб — каза Джак. — Да ти предам ли слушалката, Амелия? — надяваше се, че е Наталия.
— Дом Съдърланд — обади се Амелия. — О-о, здравей Пени… Ааа… Не знам. Може би, да.
Амелия беше поканена на детско събиране следващия ден в дома на Пени на източната Осемдесета улица — разбира се, само с разрешението на баща си. Джак записа адреса за всеки случай, може би го нямаше в указателя. Добре. В единадесет часа.
— Ще доведа Амелия около четири следобед — заяви любезно майката на Пени. — Върна ли се Наталия?
— Очаквам я да се прибере утре — отвърна Джак. Затвори слушалката и се обърна към дъщеря си: — Светска дама си, няма що.
Не знаеше нищо за майката на Пени, но си припомни, че Наталия бе споменала името й няколко пъти. Децата се познаваха от училището на Амелия на западната Дванадесета улица.
— Какво ще правите с Пени утре?
— О, ще се съберем с неколцина приятели. Може би четири или пет. Пени има няколко нови видеокасети. Мога ли да взема една вана?
— Разбира се!
Амелия поиска да пръсне във водата няколко сини топчета ароматизирана есенция за баня от голямата стъкленица, които и Наталия понякога употребяваше. Джак долови приятното им ухание в кухнята. „Като си помислиш само каква миниатюрна Наталия сме създали двамата“ — каза си той усмихнат, докато приготвяше обяда. Нареди на масата бели чинии и зелени салфетки. Шунка, картофена салата и цвекло, мляко. За десерт — пай с яйчен крем. До чинията на Амелия постави дълъг, тънък предмет, обвит в станиол на червеникави ивици.
Амелия се появи в бели шорти, гола до кръста и с боси крачета. Измърмори, че в Ню Йорк е по-горещо, отколкото в Ардмор, но тук повече харесва въздуха. Джак се засмя, понеже разбра какво искаше да каже.
— Какво е това? — запита Амелия, когато седна на масата и протегна ръка за подаръка.
— За теб е. Разтвори го.
Момиченцето развърза тънката панделка. Русата й коса, потъмняла от банята около лицето й, бе със същия пепеляв нюанс като косата на Наталия, веждите й — със същата необичайна и някак неженствена тежест, но устата й приличаше повече на неговата — по-тънка от устата на Наталия, по-подвижна и по-артистична. Всеки път, когато я виждаше отново, Амелия му се струваше пораснала и променена, макар и раздялата му с нея да не превишава никога повече от две седмици — и това бе другата причина, поради която Джак не можеше да откъсне очите си от нея.
— Ооо, флей… флейт!
— Флейта, миличка. Истинска. Можеш да свириш много хубави неща на нея.
Амелия веднага изпробва инструмента, смръщвайки чело от усърдие.
— Използувай всичките си пръсти, недей забравя това. Почти всичките. Купих малък самоучител за нея и после ще ти го покажа. Хайде, нека първо хапнем.
До здрачаване Наталия още не се бе обадила, което навярно бе знак за скорошното й пристигане. Амелия се упражняваше вече половин час на флейтата с малкия самоучител в стаята си, но звуците, които издаваше, не безпокояха ни най-малко Джак. Сетне, за негово удивление, тя се унесе в продължителен сън. Събуди се гладна, но Джак я помоли да отложат вечерята с още половин час, тъй като я приканваше да отидат на ресторант.
— Зная едно местенце, където сервират огромни чинии с много вкусни неща. Ей такива — и той разпери ръце.
— Къде е това?
— Мексикан Гардънс. Можем да отидем пеш. Никога ли не си била там? Струва ми се, че сме ходили и друг път.
Амелия не можа да си спомни.
— Пръстът ти е изцапан с туш.
Джак се вгледа в средния пръст на лявата си ръка. Често при работа си го изцапваше с туш.
— Е, а сега? Ще ти разкажа една забавна история.
Разказа й как бе загубил портфейла си и много се бе разтревожил, че никога няма да види снимките отново, а освен това в него имало и много пари. Тогава последвало загадъчно телефонно обаждане и се срещнал долу, на тротоара, с един непознат, чието куче се казвало Бог. Докато говореше, Джак взе молив и един бележник от кухненската маса.
— Изглеждаше ето така, косата му леко щръкнала, с набола брада — усмихваше се и се мръщеше едновременно. А ето и кучето, което прилича на прасе — но симпатично прасе, и то също усмихнато.
Амелия се смееше и наблюдаваше играта с молива.