Портиерът Джордж, когото Наталия познаваше, се бе качил на стълбищната площадка горе, за да покаже на санитарите от „Бърза помощ“ сервизния асансьор. Когато Джак и Наталия слязоха на тротоара, успяха да видят как изнасят носилката с трупа от задния вход и се насочват към линейката, което се стори на Джак доста зловещо — сякаш трупът не трябваше да бъде видян от щастливия свят вън, от хората, които влизаха и излизаха през главния вход. Джак се замисли внезапно за дребните вещи на Луис, които бе видял горе — златната писалка, книгата с картонче за отбелязване на страниците вътре, лежаща върху писалището му, снимката му от младежките години, с която толкова се гордееше — Луис на палубата на една яхта, все още с коса на главата, облечен в бели панталони и моряшка блуза на райета. При вида на носилката Наталия замижа и извърна глава настрани. На Единадесета улица Джак изскочи от таксито, заяви, че сам ще доведе Амелия у дома и даде ключовете си на Наталия, която бе забравила своите. Прибраха се с Амелия към десет часа и завариха Наталия да готви нещо в кухнята. Боб бил в банята да вземе един душ — обясни тя. Гостната стая бе снабдена със собствена тоалетна и душ.
— Благодаря ти за грижите, скъпа! — измъчено се усмихна Боб на вратата — бе по пижама и халат.
Хапнаха набързо. Боб отказа предложената му чаша уиски.
— Слава богу, утре е работен ден — каза той за втори път. Бе все тъй блед, кафявите му очи имаха напрегнато и отчаяно изражение иззад очилата с кръгли рамки.
Джак сложи Амелия в креватчето и я приспа с унасящия си глас, говорейки й бавно и сънливо какъв дълъг ден е имала днес, като се започне с разходката й до Музея на индианското изкуство тази сутрин, което му се струвало толкова отдавна. Боб се бе оттеглил в стаята си. Наталия разтребваше кухнята.
— Боб ми каза, че Луис не желаел никакви погребални церемонии, а само кремация — промълви Наталия. — Всичко било написано в завещанието му. Боб не желае засега да го разгласяваме пред хората. Щял да се погрижи за кратко съобщение в „Таймс“.
Странно — помисли си Джак, но не каза нищо. Странно — и доста неловко. Новината щеше да плъзне от уста на уста сред близките приятели и познати на Луис, докато всеки, който се интересуваше от него, не я научеше от хорските мълви.
— Ще се опитам да намеря Елси — заяви Наталия.
— Сега? — възкликна стъписан Джак.
— За мен тя е от друг свят. Имам нужда да избягам от всичко това.
Наталия отиде при телефона и завъртя номера. От другата страна на слушалката някой се обади.
След няколко минути Наталия го извика и леко отмести полуразтворената завеса.
— Излизам за час и нещо. Ще занеса на Елси това. — Тя държеше голяма книга с илюстрации. — Де Куунинг. Отдавна искаше да й я дам за известно време. Луда е по този художник. Интересно, нали? — В очите на Наталия проблесна палаво пламъче, което зарадва Джак.
Той кимна:
— Предай й моите най-сърдечни поздрави.
Глава двадесет и шеста
Понеделникът бе не по-малко необичаен от неделята.
Джак се събуди преди седем и видя мястото до себе си празно. В първия миг си помисли, че Наталия е в банята, но леглото не беше разхвърляно — явно изобщо не се бе прибирала у дома.
После си спомни, че Боб Кемпбъл спи в другата стая. Той трябваше да отиде на работа днес — освен ако не се бе събудил по-рано и не бе вече излязъл.
Джак стана от леглото и се ослуша — в апартамента бе тихо. Амелия сигурно още не се беше събудила. Джак внезапно изпита непреодолимо желание да облече спортния си екип и да направи утринния си крос около Бедфорд и Хъдсън за двадесетина минути, но какво би станало, ако Боб се събуди точно тогава и намери къщата празна, с изключение на Амелия? Джак неволно се засмя с уста, все още пълна с паста за зъби.