— Чудесно местенце си имаш — отбеляза с тъжна усмивка.
— Спомена, че смъртта й е имала изключително силен ефект върху теб.
— О, да — ефектът наистина бе огромен.
— Веднага след това или по-късно?
— Веднага. Може и да е клише, но ми се случи онова, което наричат „миг на просветление“. Беше по-болезнен и по-разголващ от всичко, което съм изпитвал преди или след това. За пръв път през живота си ясно видях пътеката, по която бях поел, и колко ужасяващо разрушителна бе тя. Не искам да се сравнявам с Павел, който бил свален от коня си на път към Дамаск, но истината е, че от онзи миг нататък не исках да направя дори и една крачка надолу по тази пътека. — В думите му проехтя категорично убеждение.
„Би могъл да води курс за подобряване на продажбите под надслов «Категорично убеждение»“, размишляваше Гърни.
— Записах се за детоксикация, понеже така ми се стори правилно. След нея отидох на терапия. Исках да съм сигурен, че съм открил истината и не съм си изгубил ума. Терапевтът ме окуражи. Накрая се върнах в училище и взех две дипломи — една по психология и една за съветник. Един от състудентите ми беше пастор в малка унитарианска църква. Той ми предложи да отида с него и да разкажа за своето „покръстване“ — така го нарече той, изразът не е мой. Въпросната беседа се оказа голям успех и прерасна в серия от лекции, които изнесох в дузина други унитариански църкви, а пък лекциите се превърнаха в първата ми книга. Книгата стана основа на филм в три части за обществените телевизии. Те пък на свой ред започнаха да се разпространяват на касети. Доста такива неща ми се случиха — цял поток от съвпадения, който ме носеше от едно добро нещо към друго. Бях поканен да изнеса серия от частни семинари пред няколко необикновени хора — които бяха също така и необичайно богати. Това пък доведе до основаването на Института за духовно обновление на Мелъри. Хората, които идват в него, харесват онова, което правя. Знам колко егоцентрично звучи това, но е вярно. Има хора, които идват всяка година, за да чуят на практика едни и същи лекции и да правят едни и същи духовни упражнения. Колебая се дали да се изразя по този начин, защото звучи твърде претенциозно, но в резултат от смъртта на Ерин аз получих възможността да се възродя за един невероятен нов живот.
Очите му се движеха безспирно, с което оставяха впечатление, че са съсредоточени върху някакъв личен пейзаж. Маделайн излезе да вземе празните чаши и ги попита дали искат още чай, но и двамата отказаха. Мелъри отново спомена какво прекрасно място имат.
— Каза, че искаш да си по-откровен с мен за онова, което те безпокои — напомни му Гърни.
— Да. Свързано е с пиянските ми години. Бях от онези пияници, които имат дупки — истински черни дупки, през които губех паметта си — понякога за час или два, а понякога и за повече. През последните години ги получавах всеки път, когато пиех. Става дума за много неща, които съм правил, но за които нямам никакъв спомен. Когато се напиех, не подбирах особено с кого съм или какво правя. Честно казано, алкохолните препратки в тези гадни малки бележки, които ти показах, са причината да съм толкова разстроен. Емоциите ми през последните няколко дни се мятат от разтревожен към ужасен и обратно.
Независимо от скептицизма си, Гърни бе поразен от непресторената нотка, която звучеше в тона на Мелъри.
— Разкажи ми още — подкани го той.
В последвалия половин час стана ясно, че не е останало кой знае колко, което Мелъри да има желание или да е в състояние да сподели. Въпреки това той продължи отново и отново да се връща към един натрапчив въпрос, който не му даваше мира:
— Но как, за бога, би могъл да знае какво число ще си намисля? Прехвърлях в ума си хора, които съм познавал, места, на които съм бил, адреси, пощенски кодове, телефонни номера, дати, рождени дни, автомобилни номера, дори цени на разни стоки — всичко, на което има числа — но няма нищо, което да асоциирам с шестстотин петдесет и осем! Това просто ме побърква!