— Открихте ли нещо? — запита го Говацки.
— Може би трябва да поставите това в пликче за улики — каза му Гърни, хвана плика за ъгълчето му и го премести върху свободната част на шкафа. — Нашият убиец обича да си контактува с жертвите.
— Горе има още.
Гърни и Говацки се обърнаха към източника на новия глас — едър млад мъж, застанал пред прага на кухнята.
— Има три такива плика, надписани с червено. Бяха под купчина порносписания на масичката до леглото му.
— Май трябва да се кача и сам да видя — заяви Говацки с нежеланието на човек, който е твърде тежък и трябва внимателно да си помисли, преди да тръгне да се катери по паянтово дървено стълбище. — Боби, това е детектив Гърни от окръг Делауеър, Ню Йорк.
— Боб Мъфит — представи се младият мъж и нервно протегна ръка на Гърни, като се стараеше да не поглежда към проснатото на пода тяло.
Горният етаж имаше същия вид на нещо започнато и изоставено по средата, както останалата част на къщата. От площадката се отиваше до четири врати. Мъфит ги поведе към онази вдясно. Дори по стандартите на онова, което вече бяха видели, стаята беше ужасно зле. В онези участъци от пода, където мокетът не бе покрит с мръсни дрехи и кутийки от бира, се виждаха големи засъхнали петна. Гърни реши, че са от повърнато. Въздухът смърдеше на вкиснало и пот. Щорите бяха спуснати. Светлината идваше от единствената крушка (на поставка за три) в средата на тавана. Гърни си проправи път до масичката отстрани на разхвърляното легло. До купчина порносписания бяха оставени три плика с червен ръкописен адрес. Точно до тях имаше чек. Говацки не докосна нищо направо. Вместо това плъзна всичките четири върху едно списание със заглавието „Секси катерички“, което по този начин превърна в табла.
— Хайде да слезем долу и да проверим какво си имаме тук — предложи той.
Тримата мъже се върнаха обратно в кухнята, където Говацки постави пликовете и чека върху масата. С помощта на една химикалка и пинсети, които измъкна от джоба на ризата си, той внимателно разтвори един по един разкъсаните пликове и измъкна съдържанието им. И в трите имаше стихотворения, които изглеждаха напълно еднакви с тези, които бе получил Мелъри. Първият поглед на Гърни попадна на стиховете: „Туй, което си отнел, ще върнеш/щом получиш онова, що даде…/…Ти и аз имаме среща уговорена/господин 658“.
Но онова, което най-дълго задържа вниманието му, бе чекът. Беше написан за „Х. Арибда“ и подписан с „Р. Карч“. Това очевидно бе същият чек, който Грегъри Дърмот бе върнал на Карч неосребрен. Беше на същата стойност, както и онези на Мелъри и Шмит — 289,87 долара. Името и адреса „Р. Карч, «Куори Роуд» №349, Содъртън, Масачузетс, 01055“ се намираха в горния ляв ъгъл на чека.
Р. Карч. Нещо в името безпокоеше Гърни.
Може да бе онова особено чувство, което винаги изпитваше, когато виждаше напечатаното име на починал човек. Имаше усещането, че самото име е изгубило дъха на живота, станало е по-малко, след като е било лишено от онова, което го е правело значимо. „Наистина е странно — размишляваше той — как в някакъв момент започваш да си вярваш, че си свикнал със смъртта. Дори започваш да си мислиш, че присъствието й не ти влияе вече, че е просто част от професията ти. А после я срещаш по такъв неприятен начин — в смаленото, обезсмислено име на някой мъртвец. Независимо колко се опитваш да я игнорираш, смъртта намира начини да те принуди да я забележиш. Процежда се в чувствата ти, както водата се процежда през стените на мазе.“
Може би заради това името Р. Карч му изглеждаше толкова особено. Или пък имаше друга причина?
Глава 40
Изстрел в тъмното
Марк Мелъри. Албърт Шмит. Ричард Карч. Трима мъже: избрани за жертви, измъчвани психически, застреляни и след това така жестоко и многократно прободени, че главите им почти се бяха отделили от тялото. Какво бяха сторили — поотделно или може би заедно — за да провокират подобно страховито отмъщение? И беше ли изобщо отмъщение? Бележките внушаваха, че това е отмъщение. Но дали всъщност не бяха димна завеса, прикриваща някакъв доста по-практичен мотив — така, както бе предположил Родригес преди време? Все още всичко бе възможно.
Вече се зазоряваше, когато Гърни подкара колата обратно към Уолнът Кросинг. Въздухът бе натежал от миризмата на сняг. Той бе изпаднал в онова състояние, при което дълбоката умора на съзнанието се бори с нервна бдителност. Мисли и картини препускат през ума, без да имат логика, без да постигат нищо. Подобен образ бе този на чека на мъртвеца. Името „Р. Карч“ се мержелееше зад затворена врата в паметта му: нещо, което не е съвсем точно, не е на място. Приличаше на далечна звезда, която убягва на директния поглед, но би се разкрила на периферното му зрение, когато спре да я търси съзнателно.